Шпионинът на краля

Пол Дохърти Шпионинът на краля

На „несломимата майка“, Грейс Фогърти Синиър

Първа глава

Бурята, която връхлетя от север, надигаше огромни вълни, но макар и подмятан нагоре-надолу от стихиите, корабът не беше в опасност. Капитан Джон Юъл, представител на Саутхемптън в парламента и дългогодишен мореплавател, добре познаваше тези води и знаеше какво да очаква. Корабът беше достатъчно здрав. В двата края на палубата имаше кули за стрелците, мачтата беше висока, но стабилна, а далеч над издутото платно и малко под английското знаме се намираше платформата на наблюдателя. Юъл имаше доверие в своя кораб и в опитния екипаж. Той крачеше по палубата и студените му сини очи се взираха проницателно в морето, а от време на време се отправяха рязко към наблюдателите, за да се уверят, че са нащрек и оглеждат бурните води за преследвачи.

Той се поздрави наум. Беше успял да влезе и излезе от гасконското пристанище без проблеми. Престоят беше кратък, но достатъчен, за да вземе малките рула пергамент, запечатани в кожени калъфи и заключени в обковано с желязо ковчеже, което сега се намираше в каютата му. Едуард Английски щеше да му плати добре за тези доклади — със злато и специални привилегии, може би дори щеше да го посвети в рицарство. Въпреки ледения вятър, Юъл не усещаше студа, но мечтаеше за спокойните води на Ламанша, където „Свети Кристофър“ щеше да намери убежище.

Чувстваше се доволен от постигнатото. Макар проклетите французи да бяха завзели градовете, крепостите и замъците на английската провинция Гаскония, прекъсвайки търговията с вино между Англия и Бордо, скоро нещата щяха да се променят. Юъл спря и се загледа замечтано в пространството. Може би, когато това станеше, той щеше да бъде там като английски капитан и представител на Саутхемптън в парламента или дори като рицар със земи и титла, дарени му от благодарния крал. Внезапно мечтите му бяха прекъснати от вика на наблюдателя.

— Платна на югоизток! Един, не два кога1!

Юъл хукна към релинга, но не можа да види нищо през поройния дъжд.

— Къде? Къде? — изкрещя той.

— На югоизток — два кога, тежковъоръжени!

— Под какво знаме плават? — попита Юъл, опитвайки се да надвика вятъра.

— Не виждам цветовете. От мачтите висят два флага.

Как му се искаше да са английски! Сега вече той не мислеше за земи и рицарство, а за хубавичката си жена, малките дъщери и любимия си кораб, който се бореше с вятъра. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че коговете са френски, изпратени да го преследват като хрътки подплашен заек. Юъл се огледа колебливо — платното беше опънато докрай, за да улови и най-лекия повей на вятъра, двама мъже на кърмата въртяха тежкия румпел, а останалите бяха под палубата или по такелажа2, очаквайки командите му. Обърна се и видя пребледнялото, уплашено лице на боцмана Стивън Епълби. Напрегна се, за да потисне паниката, която беше свила сърцето му, и се опита да си придаде безгрижен вид.

— Вдигни хората, Стивън — тихо каза той. — Раздай им шлемове, наметала, арбалети и колчани със стрели.

Боцманът направи гримаса, кимна и слезе долу. Вятърът приглушаваше виковете му.

Скоро мъжете се запрепъваха по палубата, уморени и бледи, закопчавайки кожените си елеци, слагайки шлемове и предпазни ленти на китките си, като отчаяно се опитваха да запазят сухи тетивите на арбалетите си. Юъл им нареди да заемат местата си върху бойните кули в двата края на кораба и по въжетата, които се виеха като змии по голямата мачта. По негова заповед двама юнги донесоха пясък и сол, за да посипят хлъзгавата палуба, докато друг се опитваше да запали малък покрит мангал под мачтата. Юъл отново се обърна към релинга и с надежда се взря през дъжда. Отначало не виждаше нищо, но когато напрегна очи, забеляза неясни очертания. Французите го настигаха. Може би щеше да успее да им избяга, но още беше сутрин и до спасителния мрак имаше много време. Английският капитан знаеше, че корабът му няма да успее да се измъкне. Не си правеше илюзии за французите. Те не обичаха английските моряци, а рицарските закони не се прилагаха при морските битки.

Времето не се оправи и към обяд французите вече бяха съвсем близо. Двата големи кога, мобилизирани търговски кораби, имаха големи платна и плаваха бързо. Това им даде време дори да се разделят и да обградят английския кораб. Юъл видя сините знамена, украсени със сребърни линии, а още по-лошо беше, че под тях искреше червен флаг, който показваше, че не взимат пленници. По високите кули на корабите имаше множество стрелци, а палубите блестяха от броните на войниците. Юъл забеляза тънки струйки черен дим, което показваше, че имат катапулти. Той се огледа отчаяно. Нямаше голям избор — не можеше да се предаде, защото в морето не се взимаха пленници. Пое дълбоко дъх, отправи наум молитва към света Ана и нахлузи броня и шлем, покрити с ръждиви петна. Французите се приближаваха от двете страни, катапултите изпращаха огромни пламтящи кълба катран в сивото небе. Първото пропусна, но скоро поправиха прицела си и върху „Свети Кристофър“ заваля огнен дъжд.

1

Ког — ветроходен транспортен кораб с една мачта, едно право ветрило и високи бордове с дължина 30 м, ширина 8 м и газене 4 м. — (Бел.прев.)

2

такелаж — Съвкупността от мачтовите корабни въжета, заедно със скрипците и другите уреди за боравене с тях. — (Бел.ред.)