Падна здрач и Корбет стана от леглото. Мислеше да помоли Ланкастър за помощ, но му се струваше, че е прекалено рано, за да се довери на когото и да било. Все пак поиска от иконома на графа някои неща. Мъжът изгледаше изненадан, но му позволи да ги вземе. Писарят слезе по тясното спираловидно стълбище до общата зала — помещение с нисък покрив, покрит с почернели греди и голи белосани стени. В него имаше маса с пейки от двете страни, няколко стенни факли и ръждиви мангали. Както беше казал Ланкастър, французите не се бяха постарали да им създадат удобства. Стаите бяха мръсни, а от килера или кухнята непрекъснато се разнасяха оплаквания, когато готвачите се натъкваха на поредния проблем.
Вечерята беше винаги мрачна. Ланкастър стоеше и се мръщеше на храната си; Ричмънд, в зависимост от настроението си, или мълчеше, или досадно се хвалеше, засипвайки ги с подробности от похода в Гаскония през 1295 г., който беше предвождал и провалил, затова непрестанно се оправдаваше. След като кажеше молитвата, Ийстри започваше да чопли храната си, която въпреки подправките и сосовете имаше вкус на граниво, и мълчеше. Уотъртън се хранеше бързо и си тръгваше колкото може по-бързо. Тази вечер не беше изключение. Той кимна на Корбет, поклони се на Ланкастър и излезе.
Малко по-късно Корбет го последва по пътя от предишната вечер. Скоро разпозна целеустремената му походка. Следенето не беше трудно, защото писарят се отправи към същата кръчма. Корбет се скри в сенките и започна бдението си. Но този път наблюдаваше не само вратата на кръчмата, а от време на време се взираше в сгъстяващия се здрач, но наоколо нищо не се виждаше, нито чуваше. Само слабите звуци, долитащи откъм кръчмата, нарушаваха злокобната тишина на притъмнялата уличка.
Най-после дьо Краон и спътницата му пристигнаха и се вмъкнаха в кръчмата, без да се оглеждат. Корбет изчака няколко секунди, прекоси улицата и се загледа през цепнатината. Уотъртън, дьо Краон и дамата седяха на същата маса. Той ги наблюдаваше, ушите му бяха наострени за всеки звук и сърцето му биеше ускорено. Искаше му се да избяга от опасността, която бродеше из сенките. Слаб звук го накара да се обърне. Безногият просяк беше се появил отново и гледаше към него.
— Дай ми су, господине, само едно су.
Корбет бръкна в кесията си и бавно извади една монета. После му беше трудно да опише какво се случи в следващия миг, макар че тази сцена стана част от кошмарите му. Внезапно просякът извади измежду дрипите си кама и замахна към гърдите на писаря. Корбет се отдръпна встрани, но острието закачи ризницата, която носеше под наметалото си. После писарят замахна на свой ред и камата му се заби в гърлото на просяка. Вперил широко разтворените си очи в кръвта, която шуртеше върху гърдите му, недъгавият се строполи в калта.
Корбет се облегна на стената на кръчмата, опитвайки се да сподави хлиповете си. Огледа се, но не видя да го заплашва нищо друго. Хвърли поглед на убиеца и предпазливо го обърна с крак. Без да обръща внимание на изцъклените очи и дълбоката рана, той го претърси, но не намери нищо. После се изправи и отново погледна през цепнатината. Уотъртън и гостите му още бяха вътре, без да подозират за мрачната трагедия, която се беше разиграла безмълвно навън.
На другата сутрин Корбет се увери, че Уотъртън се е прибрал, преди да разговаря с Ланкастър. Разказа на графа за подозренията си и какво беше станало предишната вечер. Ланкастър почеса още небръснатото си лице и се взря в него.
— Защо си очаквал да те нападне просяк?
— Защото някой като него — отвърна Корбет — е убил Поър и Фовел.
— Откъде знаеш?
— Единственият човек, когото ханджията спомена във връзка с Поър, бил просяк.
— Ами Фовел?
— Бил намушкан пред жилището си. Кесията му била взета, за да изглежда като кражба, но в ръката си още стискал няколко монети. Запитах се защо човек ще държи пари пред собствената си врата. Единственото приемливо обяснение беше, че се е канел да ги даде на някого. Всеки би могъл да стане жертва на просяк, който иска милостиня.
— Но защо просякът не те е убил още първата вечер?
— Не знам — отвърна Корбет. — Може би защото не му дадох възможност. Избягах.
Графът се отпусна на един стол и започна да си играе със златните пискюли на дрехата си.
— Смяташ ли, че Уотъртън е предателят? — попита той.
— Може би, но срещите с дьо Краон не са предателство. Засега нямаме никакви доказателства.
— Ако го заловим, това не бива да става във Франция — отвърна Ланкастър. — Ще имаме и други възможности. — Той вдигна очи и се усмихна. — Вдругиден тръгваме за Англия.