Корбет се радваше, че ще напусне Франция. Беше твърде опасно да стоят тук. Той беше премахнал наемника на дьо Краон и французинът нямаше да му го прости. Колкото до Уотъртън, беше почти сигурен, че той е предателят, виновен за смъртта на поне двама души в Париж и унищожението на един английски кораб и неговия екипаж. В Англия щеше да събере повече доказателства и да изпрати Уотъртън на ешафода в Елмс.
Но младежът продължаваше да се държи нормално, макар да прие приятелските сбогувания на френските посетители и още една кесия злато от Филип IV. Корбет нямаше друг шанс да го наблюдава, защото с Ранулф прекараха следващите няколко дни в приготвяне на багажа, помагаха и за организиране на отпътуването. Ланкастър ги пришпорваше безмилостно; внезапното му изявление, че ще заминат, трябваше да изненада французите и да не им позволи да планират ново нападение. Конете бяха оседлани, сандъците и ковчежетата, приготвени посред нощ, бяха свалени и натоварени на гърбовете им. Ланкастър се погрижи да прибере някои документи в кожени калъфи, които запечата, а други изгори. Всички оръжия бяха разпределени — шлемове, мечове, ками и арбалети. Корбет задържа ризницата, която беше взел от оръжейната и получи разрешение от Ланкастър да язди в средата на колоната.
Английското пратеничество напусна Париж в определения ден, без да развива знамената си. Благородниците и писарите бяха обградени от войници. Когато излязоха от Париж, само на миля северно от бесилката при Монфокон към тях се присъедини френски ескорт от шестима рицари и четиридесет конни войници, както и известен брой наемници. Ланкастър колебливо прие предложението им да ги защитават, но въпреки възраженията им, настоя той да определи местата им. Корбет, който наблюдаваше прегърбения граф с оредяла коса, тайно заключи, че едва ли той е предателят.
Оказа се, че мерките на Ланкастър са били ненужни и английските пратеници пътуваха бързо, без да бъдат обезпокоени от някакви необичайни събития по целия път до френското крайбрежие. Когато стигнаха Кале, Корбет беше уморен, изтормозен и натъртен от седлото, но облекчен, че всеки миг ще напуснат Франция. Уотъртън беше потаен и сдържан, както винаги, но не правеше нищо, което би предизвикало нови подозрения. Ранулф беше много мрачен. Корбет си мислеше, че това се дължи на вродения му мързел, но той си имаше други причини — беше се върнал на улица „Нел“ в жилището на убития Фовел, за да ухажва високомерната дама и се беше насладил на благоволението й.
Мадам Арера, както се наричаше тя, отначало се бе престорила на недостъпна, но Ранулф успя да я спечели с дребни подаръци, сладки думи и погледи, изпълнени с копнеж. Тя бе студена и непристъпна като дамите от песните на трубадурите, но като цвете, обърнало лице към слънцето, скоро се разтвори и отвърна на ухажването на напористия млад англичанин. Тя въздишаше и го молеше да я остави на мира, дори когато я разсъблече в собствената й стая, но без да й обръща внимание, Ранулф я потупа отзад, а после погали гърдите, бедрата и шията й, докато накрая се озоваха върху голямото легло, където тя завика и застена от удоволствие. Сега с това беше свършено и той гледаше с гняв необщителния си господар, сякаш той беше виновен за края на насладите му.
Корбет не му обръщаше внимание, а помагаше на Ланкастър, който беше изложил плановете си. Английски ког с ескорт от войници ги чакаше в пристанището на Кале. Под суровия поглед и хапливия език на графа англичаните се качиха на борда, следвани от конете и слугите. Ланкастър дори не си направи труда да се сбогува с френския ескорт, а застана пред тях, плю в копитата на конете и се запъти към подвижното мостче. Същата вечер английските кораби вдигнаха котва и се отправиха през Ламанша към Англия.
Дейвид Талбът, земеделец, йомен7 и наследник на процъфтяващи земи в Хиърфорд и край уелските блата, препускаше с всички сили, за да спаси живота си. Заби шпори дълбоко в меките, потни хълбоци на коня, който се спусна напред с протегната глава, а подкованите му копита превръщаха засъхналата кал по пътя във фин бял прах. Талбът се обърна и бързо погледна през рамо. Беше сигурен, че го преследват.
Хората на Морган го гонеха из криволичещите уелски долини, защото знаеше твърде много. Крал Едуард Английски му бе обещал цяло състояние в злато, ако му донесе сведения за водача на бунта в Уелс, който тайно преговаряше с французите. Талбът беше ги събрал, знаеше и името на предателя в съвета на Едуард. Вече беше предал някои от подробностите на краля, но тази смяташе да му съобщи лично и да получи огромно богатство в награда, стига да се изплъзнеше от преследвачите си. Бяха го открили в една от пристройките на Морган да проучва начина, по който английският шпионин се беше свързвал с предателя уелсец.
7
Свободен селянин земеделец, задължен да съпровожда своя феодал по време на война. — (Бел.ред.)