— Има ли някой от тях в съвета или свързан с делата му?
— Не — отвърна кралят. — Само Тъбървил, Томас дьо Тъбървил. Барон от Глостършър. Той е капитан на охраната.
— Може ли да ни подслуша?
— Не — отвърна Едуард. — Никой не може да подслушва през дъбови врати и дебели каменни стени. А и Тъбървил мрази французите, писмата му го доказват.
— Откъде знае твое величество?
— Копия от всички писма се пазят в архива на канцеларията.
— Приказки — прекъсна го рязко Ланкастър, — това са само приказки. Всичко сочи към Ричмънд. Защо не затворим него, Уотъртън, Тъбървил — всички, свързани с него?
Едуард стана и закрачи из стаята.
— Не — каза той, — още не му е времето. — Той посочи към Корбет. — Ще продължиш търсенето. Първо ще посетиш лорд Морган в Уелс и ще му зададеш няколко уместни въпроса.
Сърцето на Корбет замря, но един поглед към студените, уморени очи на краля му показа, че всяко възражение ще бъде безмилостно наказано.
Ден по-късно Корбет и Ранулф се готвеха за пътуването. Ранулф възрази, но Корбет сурово му заповяда да подготви дрехите, провизиите и конете, които щяха да им трябват. Самият писар бродеше по улиците, за да помисли върху последния си разговор с краля. Отиде до Чийпсайд — широката улица, която пресичаше града от изток на запад, беше главният търговски район на града с Житния пазар, кланиците, затвора Тун и големия водопровод, който снабдяваше града с вода.
Търговците бяха окачили табелите си, чергила ги пазеха от силното слънце. Търговията беше оживена. Продаваше се всичко — от панталони и пресни череши до позлатени шпори и батистени ризи с копринена дантела. Премина погребално шествие, водено от монах — мълчалива зловеща фигура с черно расо и набръчкано лице, което се подаваше от качулката. Опечалените се препъваха по пътя, следвани от ковчега, носен от четирима гробари. Корбет чу хлипането на жените и гърления вой на куче. Подобни гледки изглеждаха странни в такъв ден — тълпите бяха наизлезли; правници с кожени шапки се отправяха към съдилищата в Уестминстър; селяни с кафяви и зелени дрехи отиваха с каруците си към пазарите, без да обръщат внимание на обидите и опитите за кражба на ятата дрипави деца. Колона конни стрелци премина наблизо; между тях яздеха затворници с ръце, вързани за седлата и глезени, вързани с вериги под корема на конете.
Куртизанка с белосано лице и тънко изскубани вежди пристъпваше кокетно по улицата, повдигнала с ръка в червена ръкавица полите на дрехата си, за да не се изкаля. Тя се усмихна лукаво на Корбет и продължи пътя си. Шумът и суматохата бяха неимоверни — търговци го дърпаха за ръкава и проглушаваха ушите му с предложения за някоя стока. Съжалил за решението си да се разходи, Корбет си проби път през тълпата към прохладата на кръчмата „Качулатия сокол“.
Помещението беше с нисък таван от потъмнели греди и в него имаше няколко маси, изправени бурета и редица огромни бъчви. Корбет си поръча ейл и рибена чорба. Когато се хранеше сам, винаги разсъждаваше по-логично. Беше разтревожен от наученото — въпреки победите си в Шотландия кралят не беше спокоен, а обикаляше нервно като затворено куче, нападаше сенки и ловеше привидения. Корбет го съзнаваше, но знаеше, че предателят може да бъде заловен само след внимателен и обмислен разпит и с помощта на логиката. Той отпи замислено от халбата си, докато прехвърляше наум онова, което знаеше за предателя.
Първо, той беше близък на Едуард.
Второ, имаше бърз и сигурен начин да се свързва с французите, който не можеше да бъде открит въпреки всички усилия на кралските шпиони.
Трето, вероятно беше човек от свитата на граф Ричмънд, който така непохватно беше защитил Гаскония само преди няколко месеца, когато беше започнало изтичането на жизненоважни сведения за Франция.
Четвърто, логично беше Корбет да започне да разпитва хората на Ричмънд, които бяха свързани по някакъв начин със съвета.
Корбет се усмихна. Почувства се по-добре и след като реши какво ще прави, излезе от кръчмата и се върна в жилището си на улица „Темза“. Ранулф беше изненадан, че господарят му се усмихва за пръв път от седмици, затова се възползва и поиска разрешение да излезе по своя работа. Разсеяно усмихнат, Корбет кимна и прислужникът изчезна, преди господарят му да размисли. „Работата“ беше прелъстяването на една дама и винаги имаше възможност писарят да заподозре нещо нередно. Ранулф изтрополи по стълбите, чувайки зад себе си жалните звуци на флейтата, на която господарят му свиреше винаги, когато се опитваше да разреши някой сложен проблем.
Осма глава
На другия ден Корбет се върна в двореца Уестминстър. Искаше му се да разпита графа, но „господарят“, както го уведоми един млад оръженосец, „бил излязъл по тайни кралски дела“. Корбет тръгна да търси Тъбървил, но рицарят беше по работа в града, така че той продължи да обикаля напразно из двореца. Отиде до църквата, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи, докато наблюдаваше как каменоделците пълзят като мравки по скелето на северната стена на абатството. Той винаги се възхищаваше на „повелителите на камъка“ и остана известно време, възхищавайки се на каменните лозници, огромните ухилени водоливници във формата на хора, кучета, грифони и многобройните гротескни лица. Камбаните зазвъняха за молитва и той тръгна обратно към Голямата зала.