Сега тя беше пълна с правници, чиновници, молители и пристави. Пристигнали бяха шерифите на графствата, които трябваше да представят сметките си за великденската проверка; кралски камерхери от Корнуол с изкаляни разкошни дрехи, изтощени и изтормозени на вид, молеха да бъдат упътени със странен носов акцент. Корбет се огледа, за да види колко е часът на една от часовите свещи и се отправи по празните каменни коридори към залата на съвета.
Откри Тъбървил в стаята му. Мъж на трийсет трийсет и пет лета, той беше типичен войник с късо подстригана руса коса и продълговато слабо лице. Сигурно щеше да прилича на хищник, на професионален убиец, ако не бяха плътните му устни и тревожният поглед. Беше облечен в ризница, над която имаше дълга бяла туника с герба на Англия, препасана със здрав кожен колан с ножници за меч и кама. Когато Корбет пристигна, той стоеше на прозореца, отворил капаците, защото стаята беше малка и прашна. Единственото й обзавеждане бяха две пейки до стената. Подът беше от голи каменни плочи, а мазилката по стените се белеше.
Корбет влезе и попита:
— Сър Томас Тъбървил?
Тъбървил се обърна и рязко отговори:
— Да.
— Аз съм Хю Корбет, старши съдебен писар. Изпълнявам специално нареждане на краля.
— Какво специално нареждане?
— Разследвам поражението в Гаскония.
Корбет забеляза как очите на рицаря се присвиха от гняв.
— Имаш ли заповед за това? — попита той.
— Не — отвърна Корбет. — Защо, нужна ли ти е? Можем да отидем направо при краля.
Тъбървил се усмихна и лицето му изведнъж стана момчешко.
— Сядай — той махна с ръка към едно от столчетата и отиде до очуканото изправено буре, върху което имаше поднос с калаени чаши и гарафа. Напълни две чаши с вино и се върна при Корбет. — Извинявай, че бях толкова рязък.
Писарят пое чашата.
— Няма нищо — отвърна той. — Времената са такива.
— Тъбървил сви рамене, седна и отпи от виното.
— Питай, мастър Корбет.
— Беше ли с граф Ричмънд на миналогодишния поход в Гаскония?
— Да — отвърна Тъбървил. — Отплувахме с флота от Саутхемптън и акостирахме в Бордо. Ричмънд строи войските и тръгнахме да превземем замъка и град Ла Реол. Може би си спомняш — горчиво продължи Тъбървил, — че проклетите французи вече бяха завзели няколко погранични крепости и войските им навлизаха във вътрешността. Ричмънд седеше и чакаше не се опита да предизвика французите на битка, а остана в града. — Тъбървил сви рамене. — Беше неизбежно. Французите намериха околността пуста и войските им се спуснаха към херцогството. — Той млъкна, загледан в чашата си. — Ричмънд не помръдна. Стоеше на място като подплашен заек. Французите обградиха града с окопи и капани, за да блокират пътищата. Докараха бойни машини. Най-голямата французите наричаха „Le Loup du Guerre“ — „Бойния вълк“. Тя мяташе огнени кълба и огромни камъни. Не можехме да се измъкнем, а кралят нямаше възможност да прати подкрепление, затова Ричмънд реши да се предаде.
— Не направихте ли опит да излезете от града? — попита Корбет.
Тъбървил стисна устни.
— Да — усмихна се той. — Не се подчиних на заповедта. По време на преговорите между Ричмънд и французите поведох един отряд от около шестдесет войници и конни стрелци.
— И какво стана?
— Отблъснаха ни, французите побесняха, Ричмънд — също. Заплаши, че ще ме убие като предател, защото съм попречил на преговорите. Аз изтъкнах, че самите преговори са предателство, затова той нареди да ме арестуват.
Тъбървил стана и отново напълни чашата си. Корбет внимателно го наблюдаваше.
— Какво стана, когато се предавахте? — попита той.
Тъбървил се загледа във виното, което въртеше из чашата си.
— Проклетите французи настояха да напуснем Ла Реол и ние го направихме със знамена, които се влачеха из калта. Те обградиха пътя и ни пуснаха да си отидем под подигравателните звуци на рог, гайда и барабани.