Корбет се размърда.
— Но когато се върнахте, ти беше обсипан с почести и провъзгласен за капитан на кралската гвардия, която охранява краля и неговия съвет.
Тъбървил се усмихна.
— Когато се върнахме, Едуард прочете доклада за похода и въпреки протестите на Ричмънд ми даде този пост.
Тъбървил се обърна и погледна през тесния прозорец.
— Трябва да тръгвам. Време е да проверя постовете и да се уверя, че никаква опасност не заплашва нашия суверен.
Корбет долови лекия присмех в думите му и се усмихна. Харесваше му този типичен войник, суров и язвителен, но същевременно някак странно уязвим.
— Преди да тръгнеш — попита той, — какви условия поставиха французите, когато ви позволиха да напуснете Ла Реол?
— Заложници! — Корбет забеляха как лицето на рицаря пребледня от гняв.
— Заложници ли? Тъбървил кимна.
— Да — обясни той. — Ричмънд, аз и други командири трябваше да се съгласим да изпратим в Париж членове на семействата си като гаранция, че докато траят сегашните проблеми, ние няма да се бием в Гаскония срещу френския крал.
— Кого изпрати ти?
— Двамата си сина.
Отговорът прозвуча лаконично, но горчиво и Корбет видя как в очите на Тъбървил проблесна омраза.
— Ами Ричмънд?
— Той изпрати дъщеря си.
— Пишеш ли на синовете си?
— Да, канцеларията изпраща писмата. Ричмънд прави същото. Копие от всяко остава в архива.
— Харесваш ли Ричмънд? Тъбървил погледна гневно към Корбет.
— Ако зависеше от мен — каза той, — щях да изправя този некадърник пред военен съд като предател.
После се изправи, потупа Корбет по рамото и излезе бързо от стаята.
Писарят въздъхна и тръгна след него. Много би искал да разпита Ричмънд, но графът беше братовчед на краля и ако нещата се объркаха… Корбет прехапа устни и реши да изчака. Въпреки че дълбоко подозираше Ричмънд, нещо го човъркаше като стара рана и нямаше да намери покой, докато не разбере какво е. Спомни си думите на Тъбървил за писмата и реши, че един от начините да проучи Ричмънд ще бъде да прочете какво беше писал на дъщеря си.
Излезе на двора. Кралските конюшни заемаха по-голямата част от него — имаше пристройки, ковачница, купчина тор и огромни сандъци с овес, ечемик и слама. Бойни и товарни коне, както и мулета се разхождаха в откритото пространство, преди да бъдат върнати или изведени от конюшните. Коняри и ковачи крещяха и се ругаеха, заглушавайки ударите по наковалнята и дрезгавото цвилене на конете. Корбет премина предпазливо, наблюдавайки внимателно копитата на уплашения кон, който се беше вдигнал на задни крака. Влезе през една малка странична врата и тръгна по студения белосан коридор, докато стигна задната част на двореца и редицата стаи, в които се пазеше кралският архив.
Почука на обкованата с желязо врата и един чиновник с надменен вид му отвори.
— Какво искаш?
— Аз съм Хю Корбет, старши писар в Кралския съд.
— Протежето на Бърнел?
— Щом казваш така. А ти кой си?
— Гороноди Ап Рийс, отговарям за архива.
Корбет изстена наум. Нямаше по-неприятно и досадно нещо от тези надути чиновници, които налагаха волята си като дребни тирани.
— Тук ли е Найджъл Ковил? — попита той с надежда.
— Тук съм — чу се стържещ глас и Ковил се промъкна пред надутия чиновник.
— Виж ти, Корбет! — Старецът се усмихна и лицето му още повече се набръчка. Прегърна писаря през раменете с тънката си студена ръка, нашарена от изпъкнали вени. — Трябва да идваш по-често — каза той меко. — Хубаво е един старец да вижда бившите си ученици. — Той се обърна, за да го чуе Ап Рийс. — Особено един от най-добрите сред тях. Ела!
И той въведе Корбет в малката стая покрай разгневения чиновник.
Вътре беше пълно със сандъци, ковчежета и големи кожени торби, а от каменния под до гредите на тавана се издигаха рафтове с прилежно навити ръкописи с етикети, които показваха месеца и годината от царуването на краля, когато бяха написани. В центъра на стаята имаше голяма дъбова маса с пейки от двете страни. Около нея се носеше дъхът на червен восък, стар пергамент, пемза и изсъхнало мастило, който Корбет така обичаше.
— Какво искаш? — изкряка раздразнено Ап Рийс.
— Търся писма — отвърна Корбет — изпратени от граф Ричмънд на дъщеря му, заложница в двора на Филип Хубави в Париж.
— Нямаш право да ги четеш! — отсече Ап Рийс.
— Напротив — отвърна Корбет уморено. После се обърна към Найджъл Ковил. — Кажи на този надут глупак — продължи той, — че ако не получа писмата на Ричмънд и останалите, които имат роднини-заложници във френския двор, ще се върна с негово величество краля, за да продължим този разговор.