Девета глава
На другия ден Корбет изпрати мрачния Ранулф да разпитва из Уестминстър. Беше почти тъмно, когато прислужникът му се върна в далеч по-добро настроение.
— Граф Ричмънд — каза той — е бил в Средните графства и е участвал в дипломатическо пратеничество за тайни преговори с шотландците. Ще се върне в Уестминстър утре вечер.
Доволен, Корбет прекара следващите два дни, за да оправя собствените си дела. Трябваха му дрехи, изтегли пари от златаря, при който ги държеше и заведе Ранулф на бой на кучета с мечка в Съдърк, но отвратен от гледката, отиде да гледа пиесата „Сътворението“, изнасяна на висока импровизирана платформа от дълги греди, наредени върху дузина каруци.
Тръгна си отегчен от представлението, но се възхити на странните приспособления, които се използваха в него: множество напълнени с вода свински мехури, които изобразяваха Потопа, ковчегът, който се движеше по сцената, листовете метал, които размахваха, за да имитират гръмотевици и гласа на Бог. Той гледаше и се чудеше, но с една ръка стискаше кесията си и се оглеждаше за апаши, които се събираха като ята скакалци на такива места. Тълпата беше огромна — студенти, писари в ръждивокафяви роби, търговци с кожени шапки, дами с прозрачни воали, придворни и благородници с наметки, обточени с хермелин.
Той вървеше, без да се притеснява от изчезването на Ранулф. Купи си горещ пай от един пекар и бавно тръгна през тълпата, наслаждавайки се на сочната и вкусна храна. Отби се в няколко магазина, спря се при един пътуващ търговец, който предлагаше на недоверчивата публика отровната змия, ухапала Клеопатра, краекожието на Мойсей, кичур от косата на Самсон и полирана дъска с образа на Архангел Михаил. Такива измишльотини винаги го забавляваха, независимо че животът му беше подчинен на студената логика.
Когато стигна жилището си и тръгна нагоре по стълбите, беше паднал мрак. Спря се пред вратата си, изненадан от виковете и писъците, които се чуваха отвътре. Дръпна я леко и надникна през процепа. Вътре чисто голият Ранулф се забавляваше с една млада девойка, чиято червена коса я покриваше като воал. Бялото й тяло се гърчеше и притискаше към неговото, лицето й изразяваше неимоверно удоволствие и тя стенеше непрестанно със затворени очи.
Корбет тихо се измъкна, ядосан колкото на Ранулф, толкова и на себе си. Слезе на пръсти по стълбите, излезе на улицата и се запъти към близката кръчма. Намери си маса близо до буйния огън и се опита да забрави току-що видяното. Чувстваше се виновен, ядосан и същевременно изпълнен със странна завист: боеше се от жените. Беше обичал две и те бяха мъртви. Едната бе починала от треска, а другата, красивата Алис, бе повод за мъчителни спомени. Той скри лице в халбата си, надявайки, че никой няма да види сълзите, които изпълваха очите му. И двете му липсваха и той скърбеше за тях, защото след загубата им у него беше останала огромна празнота. Корбет, студеният пресметлив писар, който приличаше на някое от сценичните приспособления — ефикасен, способен, но лишен от топлина.
Най-накрая той се върна в жилището си, леко замаян от ейла и самосъжалението. Погледна подозрително към Ранулф, но му беше неудобно да спомене какво беше видял. Вместо това прати сънливия си прислужник да предаде съобщение на граф Ричмънд в Уестминстър и да изчака за отговор.
На другата вечер Корбет, който работеше в малкия си кабинет в двореца Уестминстър, беше прекъснат от Ранулф, който му донесе устен отговор от Ричмънд. Графът, заяви прислужникът със злорадо задоволство, обикновено бил твърде зает, за да разговаря с чиновници, но в този случай щял да направи изключение. Щял да се срещне с Корбет в Голямата зала, преди съдът да бъде разпуснат. Държи на точното време и моли Корбет да не закъснява, тъй като важни държавни дела изискват вниманието му. Писарят веднага освободи още подхилкващия се Ранулф, подреди бюрото си и уморено се запъти към Голямата зала. Под дъбовия таван, чиито греди бяха украсени с драперии с цветовете на английското знаме, съдилищата на Хазната и Кралския двор, както и гражданския съд все още работеха — помощници, пристави, правници с хермелинови шапки, войници, селяни и търговци се бяха струпали в опит да получат справедливост. В покритите с гоблени стени имаше малки ниши, където се срещаха правници и чиновници и Корбет отиде право към онази, избрана от Ричмънд. Стресна се, когато откри графа да го чака, крачейки напред-назад, увит плътно в разкошната си, поръбена с кожа роба, закопчана на шията със златна брошка, инкрустирана с перли. Корбет никога не беше харесвал Ричмънд с русата му коса, воднистосини очи, зачервен нос и уста, вечно отворена като на риба на сухо. Във Франция го беше избягвал, защото му се виждаше арогантен и раздразнителен човек, който много държеше на собственото си достойнство и пренебрегваше това на всички останали. Разговорът не подобри отношението му: Ричмънд му описа похода си в Гаскония като резултат от серия нещастни случайности.