Докато пътуваха на юг, Корбет и Ранулф не забелязаха следи от тази насилствена окупация. Провинцията беше изпълнена със звуци и цветове. Реките проблясваха като сребро, докато се спускаха по мрачни чукари, а после се виеха като сребристи ленти в коритата си. Прещипът и дивите цветя цъфтяха под топлото слънце и зелените, обрасли с мъх долини сякаш бяха покрити със скъпи драперии. Свирци, ястреби, гарвани и мишелови кръжаха като малки точици в небето и пронизителните им писъци ярко контрастираха със спокойните, мелодични песни на дроздовете. Слънцето грееше силно и около обяд двамата ездачи спираха да отпочинат в сянката на горички от тисове, дъбове и ясени.
Ранулф беше малко уплашен — копнееше за оживените тесни улици на Лондон, но Корбет обичаше тишината, позлатената зеленина на горите и полята, топлината на слънцето по гърба си. Понякога се отпускаше с присвити очи на седлото, наслаждаваше се на прохладния бриз по лицето и шията си, слушаше птичите песни и свиренето на щурците и се връщаше в миналото при хълмовете на Съсекс. Ако се съсредоточеше, му се струваше, че може да чуе пеенето на съпругата си Мери и бърборенето на малката си дъщеричка. Това беше рай, в който винаги грееше слънце и дните бяха винаги топли, докато не дойде болестта и не разруши всичко, отнемайки живота на двете му най-близки създания. Така бързо, мислеше си той, както облак преминава над слънцето. Сянката не трае дълго, но когато изчезне, нищо вече не е същото.
Десета глава
Корбет и Ранулф прекараха шест дни, яздейки през дивата земя на Южен Уелс; понякога спяха на открито, в изоставени обори, а понякога в укрепения дом на някой английски благородник. Един от тях ги предупреди да бъдат предпазливи, защото разбойници още бродели по хълмовете, а още по-опасни били тайните церемонии и обреди на уелсците, някои от които все още били езичници и извършвали огнените си ритуали в тъмните гори или из планините. Корбет взе присърце предупреждението, но не се сблъскаха с нищо по-опасно от скръбния вой на вълците или виковете на нощните създания — бухали, лисици, хермелини и невестулки, които търсеха плячка. Уелските селца, през които минаваха, с къщи от дърво и кирпич и сламени покриви, изглеждаха доста дружелюбни. Корбет не разбираше странния напевен говор на местните жители, но дребните мургави уелсци се усмихваха и предлагаха храна и силна бира.
Когато наближиха скалистото крайбрежие, на което се намираше замъкът Нийт, местността стана по-пуста. Малкото амбулантни търговци, които срещаха по пътя си, започваха да говорят припряно, когато чуеха името на лорд Морган и макар да не разбираше всяка дума, от разтревожените им лица Корбет схвана, че се боят от местния управник. Писарят беше събрал някои сведения за него: Едуард беше завладял Уелс преди дванадесет години и около 1284-та, цялата страна беше подчинена. Същата година в Карнарвон беше проведена среща, на която малкият син на краля беше получил титлата „Princeps Walliae“ — Уелски принц. Но завладяната страна беше неспокойна, бунтовете избухваха като внезапни горски пожари. Две години по-рано, през 1294-та, беше започнало голямо въстание, което бързо набра скорост.
То беше подкрепено от лорд Морган, разгневен задето Гилбърт дьо Клер, граф Глостър, бе нахлул в земите му. Той получи широка подкрепа, но Едуард беше бърз, събра армиите си близо до Честър, навлезе в Уелс и смаза въстанието след поредица блестящи походи. Лорд Морган и другите уелски благородници трябваше да молят за милост, за да сключат отново мир с краля; позволиха на Морган да запази замъка Нийт и земите си, но ако можеше да се вярва на писмото на Талбът, той отново планираше предателство; само че този път с помощта на Филип I. Корбет си представяше триъгълник от предатели: на единия му връх беше Филип, на втория — Морган, но кой беше на третия? Англичанинът, който им предаваше сведения?
Да, ако лорд Морган беше предател, той все още притежаваше значителна власт: на входа на голямата зелена долина Нийт, която се виеше сред хълмовете, се издигаха две бесилки; дебелите ясенови стълбове бяха забити дълбоко в земята и върху всеки от тях беше поставено хоризонтално голямо колело от каруца.