— Изчезвай, Гарет — каза тихо предводителят и лудият се отдалечи, пращайки въздушни целувки на Корбет. — Англичанин е — многозначително каза мъжът. — Лорд Морган го плени по време на войната и го подложи на разпит. Наричаме го Гарет, защото изгуби името заедно с ума си.
Корбет сви рамене и подаде юздите на коня си.
— Погрижете се за него — студено каза той — и съобщете на лорд Морган, че пратениците на крал Едуард са готови да се срещнат с него.
Лицето на уелсеца пребледня от гняв заради обидата и ръката му посегна към късия меч, но после размисли, огледа се и избухна в смях. Напрежението се стопи, зяпачите се върнаха към работата си и сякаш забравиха новодошлите.
Преведоха Корбет и Ранулф през двора и нагоре по тесните каменни стъпала към втория етаж на голямата крепост, където се намираше голямата зала. Беше висока десетина метра и писарят се смая от занемарения вид. На южната стена имаше огромна камина, иззидана от квадратни каменни плочи. Вероятно коминът й минаваше през дебелата стена и излизаше навън. Няколко скосени овални арки, широки над два метра, се стесняваха до амбразури или тесни квадратни прозорци, закрити с тънки рогови покрития. Гредите на тавана бяха почернели, но от тях висяха многобройни разноцветни драперии — някои скъсани, а белосаните стени бяха покрити от гоблени със сцени от Стария завет. Върху подиума в отсрещния край на залата блестеше полирана дъбова маса, а на нея бяха поставени златна солница, инкрустирана със скъпоценни камъни, и пет сребърни свещника, които според Корбет бяха отмъкнати от някоя английска църква. В тях горяха восъчни свещи, а в ръждясалите скоби по стените бяха пъхнати насмолени факли. Подът беше покрит с прясно отрязана тръстика и писарят долови мириса на смачканата мента и пирен, разпръснати върху нея.
В залата имаше само двама мъже, които играеха шах на малка масичка до огъня. Те седяха на резбовани дървени столове, увити в наметките си, съсредоточени в играта. Кацнал на дървена стойка над тях, един сокол неспокойно се бореше с каишката и звънчетата на краката си, а очите му наблюдаваха бдително залата. Водачът на групата побутна леко Корбет, писарят отиде до масичката, огледа шахматната дъска и премести една фигура. Двамата играчи вдигнаха поглед. Единият беше блед русокос младеж с розови момичешки устни и очи като синчец. Другият, дребен и мургав, с кестенява коса, която се спускаше до раменете му в странен контраст с посивелите му брада и мустаци, имаше тъмни очи, жестоко лице и нос, който приличаше на клюна на сокола. По-младият се засмя, защото ходът на Корбет беше провалил играта на противника му, но другият се изправи и погледна мрачно писаря.
— Кой си ти? — попита той с изненадващо тих и мелодичен глас.
— Хю Корбет, кралски писар и пратеник на Едуард I.
Мъжът кимна и излая някаква заповед на уелски. Един слуга се спусна към масичката със столче и Корбет беше поканен да седне. Възрастният мъж му наля чаша вино, докато високопарно се представяше като лорд Морган. Корбет кимна и отпи с наслада от бургундското вино, проучвайки събеседника си. Уелсецът беше внушителна фигура — на ушите му висяха златни халки, на врата носеше сребърна торква, на ръцете — сребърни гривни, а по пръстите му блестяха пръстени с аметисти. Носеше тъмносиня роба, украсена с овча вълна, но Корбет забеляза петната по нея и бялата батистена риза отдолу. Уелсецът също съсредоточено изучаваше писаря, докато отпиваше от виното си.
— Погрижи ли се Оуен за теб? — попита Морган, кимайки към водача на конниците, който още не беше излязъл.
— Да — отвърна Корбет. — Оуен се погрижи за мен. Той е човек, който обича да се смее.
— Защо се оплакваш, един уелсец има малко поводи дори да се усмихне!
— Недоволен ли си от нещо, милорд?
— Не, Корбет — остро отвърна Морган, — не съм недоволен, просто изказах мнение, на което имам право в собствения си замък, нали? — и той погледна гневно русокосия си другар.
— Да — едва прошепна младежът. — Напълно си прав. После се обърна към Корбет. — Нека ти се представя — продължи той — аз съм Гилбърт Медар, иконом на лорд Морган.
В отговор Корбет му се усмихна леко. Може би младежът наистина беше иконом на Морган, а може би нещо много повече, но това със сигурност не беше нито времето, нито мястото да се обсъжда този въпрос. Лордът остави чашата си и прибра фигурите от шаха в украсено със скъпоценни камъни ковчеже, което постави под масата.