Корбет ревнуваше, когато тя пляскаше с ръце и подвикваше одобрително на Оуен, но дори той неохотно го похвали и в себе си реши, че ако някога се стигне до схватка, ще трябва да го убие с първия удар, защото мъжът беше роден войник. Оуен и противникът му се сражаваха на коне, здрави и обучени животни, които се завъртаха или сменяха посоката, когато ездачите ги притиснеха с коляно или бедро. И двамата мъже бяха с ризници, кожени панталони и ботуши, а на главите си носеха шлемове с предпазители за бузите и носа. Всеки носеше малък кръгъл щит и тъй като боят беше учебен, използваха притъпени мечове, които не можеха да причинят сериозни наранявания. Ездачите се нападаха и обикаляха един около друг. Майсторството на Оуен с меча предизвикваше възхитени възклицания у зяпачите, а ездаческите му умения бяха такива, че кон и конник изглеждаха едно цяло. Той непрестанно успяваше да пробие защитата на противника си и да засегне с тъпия меч корема и гърдите на нещастника.
Най-накрая Оуен се умори от играта, отдръпна се и се отдалечи в лек галоп. Съперникът му нападна с протегнат меч. Копитата на коня му тежко тропаха по земята. Оуен свърна, за да го пресрещне, но не успя да достигне пълен галоп. Корбет доволно си помисли, че капитанът е прекалено самоуверен и ще бъде победен. Ездачите се срещнаха, Оуен се промуши под меча на противника си и докато се разминаваха, рязко спря коня си и удари другия мъж по тила, запращайки го в безсъзнание на земята. Зяпачите извикаха одобрително, капитанът свали шлема си, вдигна меча и поздрави задъханата Мейв, чиито бузи се бяха зачервили от вълнение. Корбет пък получи продължителен убийствен поглед.
Английският писар се тревожеше единствено от нарастващата страст на Мейв, защото когато излезеха на езда, често се целуваха и се прегръщаха все по-пламенно и с по-голямо желание. Корбет искаше да я люби и се надяваше, че тя ще го покани в стаята си. Веднъж се осмели да й го намекне, но получи заядливия отговор, че тя няма намерение да отдаде дара на моминството си на някакъв случайно минаващ англичанин. Корбет смяташе, че я е страх от заминаването му и тъй като това бе четвъртата му седмица в Нийт, Едуард го очакваше с нетърпение, а и присъствието му създаваше все по-голямо напрежение в замъка.
Мейв го желаеше, но криеше чувствата си зад сладко-горчиви насмешки. Морган го пренебрегваше, Оуен го дебнеше като ловец, а Ранулф скучаеше, но вече уплашен от откритата враждебност на командира на гарнизона, започна да го моли по-бързо да си заминат за Лондон.
Корбет с тревога си мислеше дали Морган ще им позволи да си тръгнат и дори това да стане, дали Оуен и хората му ще се подчинят на заповедта. Но онова, което сериозно го тревожеше, беше очакваната реакция на крал Едуард. Беше узнал много малко в Нийт, а и то не беше ново — Морган беше готов да се разбунтува — но нямаше доказателства, нито нещо го свързваше с французите или предателя от кралския съвет. Разбира се, Корбет беше подпитвал това-онова, но всички продължаваха да го гледат неразбиращо. Мейв също не знаеше нищо, но си спомняше Талбът, дори деня, когато беше напуснал замъка завинаги.
— Между Оуен и Талбът — каза тя — избухна яростен спор. Талбът искаше да му позволят да отпътува, защото бил натоварен с кралски дела, но Оуен се колебаеше.
— Оуен ли? — попита Корбет. — Защо би искал да го задържи?
— Не знам — сприхаво отвърна Мейв и веждите й се присвиха, както винаги, когато беше ядосана. — Чух само Оуен да крещи, че Талбът бил при седлата.
— Но това звучи глупаво. Седлата? Какво толкова специално има в тези седла?
— Един Бог знае — отвърна Мейв. Чичо ми нареди на Оуен да пусне Талбът, но преди това пратиха конници, за да предупредят разузнавачите. Малко след като замина, Морган изпрати Оуен и група конници след него. — Тя сви рамене. — Но кой го е грижа за Талбът? Той беше английски шпионин. Никой тук не скърби за него.
На Корбет му се искаше да я попита дали смята и него за английски шпионин и — по-важно — дали някой, и по-специално тя, би скърбил за неговата смърт.