Най-накрая уморен от бъркотията и врявата в залата, Балиол вдигна чашата си и удари с нея по масата. Повтори го по-силно и изкрещя, че иска тишина и ред. Съветниците му постепенно прекратиха обсъжданията помежду си и погледнаха към него.
— Милорди — каза той, осъзнавайки, че имитира гласа и маниерите на Едуард, — трябва да вземем решение. Знаем, че английският крал е отслабен от предателя в съвета си и срещу него ще се изправи силен съюз, начело с нашия приятел Филип Френски. Решаваме ли да се откажем от клетвата си пред Едуард и да се съюзим с французите? Това ли искате?
Силен хор от гласове, които викаха „Да!“ и одобрителен рев посрещна думите му. Балиол се усмихна, кимна и уморено се отпусна на стола, без да обръща внимание на разговорите около масата, които продължиха. Нито той, нито съветниците му забелязаха младежа, който се измъкна от залата, слезе на двора и се измъкна през голямата порта, която водеше в града.
Робърт Огилви, правник от шотландския съд, всъщност беше предател. Беше дочул новини, за които английският пратеник в Стърлинг щеше да му плати добре — освен плановете на шотландците той беше разбрал и кой е предателят в съвета на Едуард. Всъщност мухльото Балиол беше разкрил кой е, но съветниците му бяха или твърде пияни, или твърде недосетливи, за да се усетят. Освен Огилви, който мечтаеше за власт и богатство, а тази тайна щеше да му ги донесе.
Той тръгна по тясната, осеяна с конски фъшкии уличка, която вонеше на бунище в лятната жега. Видя парцалив просяк да отпъжда с една ръка джавкащо псе и видът му го изпълни със самодоволство. Той беше млад, способен, а скоро щеше да стане и богат. Продължи през пазара, без да обръща внимание на виковете на амбулантните търговци, които възхваляваха безвкусните си стоки и боклуците, които обичайно продаваха и влезе в хладната полутъмна кръчма, осветена само от слънчевите лъчи, които се процеждаха през два грубо издялани прозореца. В нея го чакаше англичанинът, на когото щеше да предаде сведенията.
„Всъщност“, помисли си шотландецът, „не е англичанин, а уелсец“. Беше пристигнал тук привидно по работа, свързана с Едуард Английски и беше останал с надеждата да събере каквито може сведения. Докато пресичаше помещението, Огилви се усмихна — новините, които носеше, щяха да изтрият самодоволната усмивка от лицето на надутия уелсец.
Гороноди Ап Рийс се зарадва да го види. Беше изпратен от Едуард Английски да шпионира и това младо шотландско петле щеше да му свърши хубава работа. Поръча от най-хубавото вино и след като прислужницата го поднесе, щедро започна да пълни чашата на шотландеца, докато едва отпиваше от своята. Внимателно изслуша бърборенето му, отделяйки зърното от плявата, клюките от истината, фактите от пикантериите, към които Огилви изглежда имаше слабост. Усещаше, че правникът има да му казва нещо важно и знаеше, че с достатъчно търпение и вино, и това ще стане. Най-накрая шотландецът, зачервен от пиене, отпи голяма глътка и удари с чашата по масата.
— Имам интересни новини — обяви той на висок глас, — но ще ти струват доста.
Ап Рийс кимна и шотландецът заизрежда стряскащите си разкрития. Ап Рийс го слушаше, прикривайки вълнението си и щом Огилви свърши, свали от кръста си голяма кожена кесия и я хвърли на масата.
— Заслужи си я, шотландецо! — каза той. — Напълно си я заслужи.
И без повече да се бави, стана и тихо се измъкна от кръчмата. Огилви, който вече беше доста пиян, внимателно вдигна кесията, скри я под робата си, допи остатъка от виното и стана да си ходи.
Двама мъже, които седяха в отсрещния ъгъл, бяха наблюдавали сцената и след като шотландецът излезе със залитане, нарушиха мълчанието си.
— Мислиш ли, че Огилви му е казал?
— Разбира се! — отвърна вторият. — Затова получи кесията.
— Какво ще правим сега? Другият сви рамене.
— Пратеникът на Едуард вече е в течение. Ами Огилви?