Първият мъж мрачно се усмихна.
— Той си свърши работата. Намери го довечера и му прережи гърлото!
Тринайсета глава
На шестата седмица в Нийт Корбет се чувстваше объркан и напрегнат като вързано куче. Не беше открил нищо, не искаше да напусне Мейв, но се усещаше все повече в капан, тъй като лорд Морган учтиво пренебрегваше молбите му да се върне в Лондон. Дните се влачеха толкова бавно, че разрешението на проблемите му го изненада като меч, изваден светкавично от ножницата или свистенето на стрела във въздуха.
Във вторника след Летния празник замъкът беше необичайно оживен. Вечерта Корбет и Ранулф се върнаха в стаята си и завариха Оуен, облечен в черни кожени дрехи, кацнал на перваза на едно от тесните прозорчета.
— Нося съобщение от лорд Морган — напевно каза той. — Трябва да останете в покоите си.
— Докога? — отсече Корбет. — Същото стана и преди няколко седмици. Лорд Морган има странна представа за гостоприемството. Защо се отнася така с нас? Какво иска да скрие?
Оуен скочи на земята като котка и го доближи толкова плътно, че писарят усети неприятния дъх на тялото му и видя отблизо присвитите му, изпъстрени с кехлибарени точки ириси.
— Лорд Морган — отвърна Оуен — може да прави каквото си иска в своя замък и владения. Запомни това, англичанино!
После се промъкна край него и пъргаво заслиза по спираловидното каменно стълбище.
Оуен беше прав. Морган правеше онова, което му харесва, затова Корбет и Ранулф останаха затворени в стаите си до следващия понеделник. Никой от тях не би искал да преживее това отново: Корбет сновеше из стаята и крещеше на Ранулф, или лежеше на малкото си легло и мрачно зяпаше в тавана, чудейки се какво е намислил Морган, макар да имаше смътни подозрения.
Той знаеше, че въпреки любовта си към Мейв, ще трябва да си тръгне от Нийт с празни ръце. Кралят щеше да бъде бесен, защото Корбет не беше открил нищо за шестседмичния си престой в Уелс. Ранулф се опитваше да го утеши, предложи му да го научи да играе на зарове, да мами и печели, но не получи благодарност за усилията си. Носеха им храната в стаята. Мейв ги посещаваше, но присъствието на Ранулф нарушаваше насладата от взаимната им компания и разговорите им се ограничаваха с въпросите на Корбет какво става и уклончивите отговори на момичето. Пред вратата им постоянно имаше стража — четири-пет от разбойниците на Оуен се бяха разположили в тесния коридор и им разрешаваха да излязат, само за да използват нужника на етажа.
Корбет правеше всичко възможно, за да разбере причината за затварянето им и прекара дълго време, задавайки реторични въпроси, макар че Ранулф направи всичко възможно, за да им отговори. Най-накрая младежът се умори и гневно заяви, че Корбет лесно би могъл да разбере причината за временния им затвор.
— Какво искаш да кажеш? — отсече писарят.
— Лудият Гарет сигурно знае нещо — отвърна Ранулф. — Той броди навсякъде и вижда всичко.
— Но той е луд!
— Не — усмихна се Ранулф. — Само се преструва. Предложи му няколко монети и скоро ще ти заговори разумно.
Корбет изсумтя и се обърна на другата страна, но идеята вече беше посята в съзнанието му.
Късно на другата сутрин усмихнатият Оуен нареди на стражите да се оттеглят и обяви, че Корбет и Ранулф са свободни да вървят където искат, включително в Лондон. Същата вечер лорд Морган повтори поканата, намеквайки открито, че присъствието им в замъка не е вече желано и е време да си заминат. Корбет хвърли изтерзан поглед към Мейв, която прехапа устни, но почти незабелязано кимна. Той разбра какво иска да му каже, макар че на другата сутрин тя сякаш го избягваше, а Морган и Оуен следяха двамата да не разговарят.
Освен това Корбет усети промяна в настроението в целия замък; прислужниците бяха още по-сдържани, а обитателите открито проявяваха омразата си. В атмосферата витаеше нещо злокобно, сякаш безмълвна опасност се трупаше в тъмните кътчета на замъка. Въпреки образованието, получено в Оксфорд и работата си в съда, писарят се доверяваше на инстинктите си и преценяваше, че е в опасност и трябва да бяга или да се бие. Въпреки това, спомняйки си съвета на Ранулф, той откри Гарет в едно ъгълче на уличката, която минаваше по крепостните стени.
— Добре ли си, Гарет?
Мъжът се усмихна и от ъгъла на устата му се стече слюнка. Корбет бързо се огледа, бръкна в кесията си и измъкна една сребърна монета.
— Това е за теб, ако ми разкажеш за корабите, които отплаваха.
Корбет внимателно наблюдаваше Гарет, убеден, че е съзрял проблясък на разум в сълзливите му очи.
— Какви кораби? Какво иска да разбере мастър англичанинът за корабите?