Най-долу Мейв взе една факла и ги поведе по просторен тунел, заобикаляйки внимателно калните локви. От него излизаха много разклонения и Корбет предположи, че те водят до тъмниците и складовете на замъка. Момичето продължи напред, обърна се само веднъж и с царствен жест им нареди да пазят пълна тишина. Корбет се изкашля и звукът отекна из тунелите като тропота на многобройни крака. Той замръзна като преследван заек, но подтикван от жестовете на Мейв, я последва навътре в тунела. Стана по-тъмно и студено и Корбет се зачуди къде отиват: студен вятър снижи пламъка и го накара да затанцува в мрака. Плъх пресече пътя им, цвърчейки гневно, а над главата си Корбет чу шумолене и пърхане на прилепи. Далечен шум, наподобяващ тропот на конница преди атака, го стресна и той спря, докато осъзна, че това е ревът на морето.
В пещерата стана по-светло и по-влажно, завиха и писарят въздъхна от облекчение, съзрял слънчевите лъчи, проникващи през входа на пещерата. Когато излязоха от тунела, Корбет се огледа. Зад него се издигаха стръмните скали на Нийт, а отпред — отвъд пясъците — морето бушуваше яростно под ясното небе. Мейв спря и посочи по продължение на брега.
— Ако се движите покрай скалите, ще стигнете до малко рибарско селце.
Тя свали от ръката си пръстен с келтски кръст и го подаде на Корбет.
— Дай това на Грифит рибаря. Кажи му, че аз съм ти го дала и той ще ви отведе до Бристол.
— Мейв, наистина ли няма да дойдеш?
— Хю, моля те, тръгвай! Това е единственият начин да прекосите морето. Чичо ми ще прати хора след вас.
Корбет хвана ръката й и се усмихна.
— Но лорд Морган няма ли власт над рибарите?
— Не — отвърна Мейв. — Тези права са дадени от твоя крал на граф Ричмънд. Чичо ми преговаря с него да ги откупи.
Тя улови стреснатия поглед на Корбет.
— Какво има?
— Нищо — прошепна той. — Нищо.
— Тогава тръгвай.
Тя го целуна леко по устните и се обърна.
— Мейв! — Корбет свали от ръката си пръстена на починалата си жена. — Вземи това за спомен от мен.
Тя кимна, взе пръстена и влезе безмълвно в тунела.
Четиринайсета глава
Корбет се обърна — плажът изглеждаше още по-пуст, слънцето беше изгубило част от златистия си блясък. Искаше му се да остане, да повика обратно Мейв. Изведнъж осъзна колко беше свикнал с присъствието й, както човек, седял край огъня, усеща липсата му, когато се отдалечи. Над него ловуващи чайки надаваха самотния си зов. Той почувства, че самотата нахлува в него като мъгла в блато. Потърка бузата си, погледна към прислужника си, който ровеше из пясъка с ботуш и осъзна, че все още са в опасност.
— Ранулф! — повика го тихичко. — Трябва да тръгваме. Ако приливът започне, ще се озовем в капан.
Ругаейки и пъшкайки, младежът вдигна тежките дисаги и го последва. Движеха се плътно до скалите, за да не ги забележат разузнавачите или наблюдателите. Корбет се стараеше да не плаши чайките и кормораните, които се люлееха в крайбрежната пяна — внезапното им излитане със сигурност щеше да привлече внимание. Продължиха да вървят, докато лятното слънце започна да се търкаля надолу като оранжева топка, изпъстряйки синевата на морето с пламтящи ивици. Нямаше следи от преследвачи и Корбет се надяваше, че Морган, заблуден от Мейв, ще претърсва долината Нийт, ще изпрати хора да чакат на изхода й, за да ги залови. Единствената опасност беше морето, което с началото на прилива се доближаваше към тях и заплашваше да им отреже пътя. Писарят дрезгаво подкани Ранулф да върви по-бързо.
Заобиколиха един нос и Корбет едва не извика от радост. Скалите внезапно се разтвориха в малко заливче, край което бе разположено рибарското селце, споменато от Мейв. Писарят нареди на Ранулф да се крие под скалите, докато приближаваха — войниците на Морган можеше да са в селото и той не искаше да попаднат в капан. Остави прислужника си в началото на пътя и тихичко се изкачи на билото на хълма. Там се скри зад избуялата папрат и заоглежда местността пред себе си. Селцето беше смесица от дървени и кирпичени къщи, всяка със собствен двор, ограден от ниска ограда. Сламените покриви се спускаха ниско и почти закриваха прозорците без стъкла. Малко от къщите имаха врати — квадратните им отвори бяха закрити с парчета платно или кожа. Близо до всяка стърчаха редици колове между купчини пепел — там кормеха и сушаха рибата.
Точно под хълма имаше сметище и от вонята на развалена риба, съчетана с други, също неприятни миризми, на Корбет му се догади. Селцето беше тихо, няколко полуголи деца играеха в калта заедно с дръгливи кучета и охранени прасета, които риеха усърдно със зурлите си. От време на време една жена отмяташе коженото покривало на входа и подвикваше към група мъже, които седяха на пейка пред една от колибите, пиеха и играеха на зарове. Нямаше и следа от хората на Морган. Корбет въздъхна дълбоко, изправи се и влезе в селото.