Подгизнал от пот, Корбет се огледа с ужас — беше заобиколен от нападатели, макар че останалите англичани започваха да вземат надмощие, а и френският ескорт, който в началото беше доста муден, се беше поокопитил. Чуваха се викове и ругатни, мъже падаха от седлата, давейки се в собствената си кръв, кръв шуртеше от откритите рани; брадви, ками и тояги цепеха въздуха, чуваше се смразяващото свистене на стрели от арбалет. Ранулф се появи до него с окървавено лице, див поглед и пяна на устата. Крещеше нещо, но Корбет не му обърна внимание, защото се опитваше да види дали арбалетът е техен или на противниците им. И тогава, също тъй внезапно, както се бяха появили, нападателите се оттеглиха, изчезвайки сред полята в облак прах.
Корбет седеше прегърбен на коня и се бореше с гаденето, което заплашваше да го злепостави. Когато успя да потисне напъните за повръщане, се огледа: на земята имаше проснати тела, мъже крещяха и ругаеха при вида на раните си. Дългата колона се беше разкъсала — два от конете бяха мъртви, а друг риташе на място, подлудял от кръвта, която шуртеше от гърлото му. Най-накрая редът беше възстановен. Имаше неколцина мъртви — двама войници, един от прислужниците на Ричмънд и един от нападателите. Двамата графове крещяха на французите и до слуха на Корбет достигнаха думите „нападение толкова близо до Париж“ и „не бяхме защитени“, но рицарите само вдигнаха рамене и пренебрежително попитаха дали в Англия няма разбойници.
Ланкастър свика Ричмънд, Уотъртън, Ийстри и Корбет на съвещание. Наблюдаваха от пътя как командирите и прислужниците възстановяват колоната, как лекарят превързва ранените, а френските рицари тръгнаха да търсят каруца, за да откарат мъртвите и тежко ранените до близкото имение. Ричмънд беше зачервен и непрекъснато се хвалеше как майсторски си бил послужил с меча. Уотъртън изглеждаше уплашен, но беше абсолютно невредим. Ийстри съчувстваше, но беше все така хладен и отчужден, защото бързаше да се върне и да даде утеха на ранените. Ланкастър изглеждаше бесен и обикновено бледото му лице беше покрито с алени петна от гняв.
— Разбира се — започна той, — аз лично ще протестирам пред Филип IV за това нападение. Но онова, което трябва да решим — той потупа коня си по шията и огледа групата, — е дали това бяха разбойници или внимателно планирана засада. Според мен, беше второто.
Одобрителен шепот посрещна думите му, затова той продължи.
— Ако е така — гласът му се превърна в дрезгав шепот, — предателят трябва да е между нас.
— Защо? — рязко попита Корбет. — Маршрутът ни беше планиран в Англия, а при шума, който вдига кавалкадата ни, половин Нормандия сигурно знае къде сме.
Очите на Ланкастър се отправиха към мълчаливия сдържан писар. Той не харесваше Корбет, смяташе го за прекалено затворен и самоуверен. Писарят прочете неодобрението в погледа му и премълча останалите си въпроси. Не беше съгласен със заключението, че предателят непременно е между тях, но необоснованите обвинения щяха да накарат всички да бъдат предпазливи и да затруднят откриването на истината. Самият граф също разбираше това.
— Мисля — продължи той, — че предателят е между нас, но щом пристигнем в Париж, ще се свържем със Симон Фовел, един от кралските шпиони там. Може би е чул някакъв слух, който би могъл да хвърли светлина върху тези загадки.
После групата се върна при колоната и продължи бавното си пътуване към крайните квартали на Париж. Корбет зае мястото си и каза на разтревожения Ранулф, че не е ранен и че ще му бъде много благодарен, ако си затвори устата и го остави на мира. Прислужникът изостана, мърморейки ядосано, а писарят потъна в размишления за нападението. Беше чул един от французите да вика, че убитите нападатели не можели да бъдат разпознати, защото не носели нито документи, нито някаква емблема. Корбет очакваше това — очевидно атаката беше планирана, но повече го тревожеше защо острието й сякаш беше насочено към него — защо, чудеше се той, някой смята един писар за толкова опасен, че да предприеме подобно рисковано нападение? Кой в Англия беше предал такива сведения на французите? Той се уви по-плътно в наметалото си, беше му студено по-скоро от страх, отколкото от ледения хапещ вятър.
Силният пронизващ вятър караше конниците да се притискат към конете си, за да се предпазят от студените повеи, които проникваха през счупените прозорци и порутените стени на старата църква. Предводителят им, бретонски наемник, ругаеше и тропаше с крака, за да се стопли. Беше ядосан от провала на нападението си и с неприязън очакваше предстоящата среща с дьо Краон, главен писар и шпионин на Филип IV, който вече идваше насреща му. За суеверния бретонец дребният и мургав французин, увит в черна вълнена наметка, приличаше на демон, излязъл от ада. Наемникът не се боеше от никого, но от дьо Креон лъхаше на власт като от жена на парфюм и за него провалът или противопоставянето бяха нещо неразбираемо.