През един горещ, зноен ден, тримата бяха в гостната на баща им — Сара и полковникът седяха на канапето, заети в битка с погледи, подпомогнати от разговорите за дреболии, а Франсис бродираше в срещуположния ъгъл на стаята. Джентълменът внезапно възкликна:
— Колко весел ще стане градът, когато приетите армията на генерал Бъргойн, мис Уортън!
— О, колко чудесно ще бъде — отговори Сара без да мисли — зная, че с тази армия пътуват много очарователни жени, ще бъде много весело.
Франсис тръсна назад гъстата си руса коса и вдигна очи, изпълнени с пламъка на националното й чувство. След това се разсмя и попита със скрита ирония:
— Толкова ли е сигурно, че ще позволят на генерал Бъргойн да стигне до града?
— Позволят?! — повтори полковникът. — А кой може да забрани, хубава мис Фани?
Франсис беше в тази възраст, в която младите хора най-много следят за положението си в обществото — не още жена, но вече не и дете. Това „хубава мис Фани“ беше твърде фамилиарно, за да се преглътне и тя сведе поглед към работата си с поаленели страни.
— Генерал Старк20 взе германците21 в плен — отговори тя с присвити устни — няма ли да реши, че англичаните ще са опасни, ако се разхождат свободно?
— О, но както казваш, те са германци — каза полковникът, ядосан, че трябва да обяснява всичко това — обикновени наемници. Но когато става дума за истински британски полкове, разликата е много голяма.
— В това няма никакво съмнение — каза Сара, без да приема неприязънта на полковника към сестра й върху себе си, но вече приветстваща в сърцето си британската победа.
— Кажете, полковник Уелмър — каза Франсис, възвърнала доброто си настроение, и пак повдигна поглед към лицето на джентълмена — този лорд Пърси от Лексингтън, сънародник ли е на този, който се е бил при Чеви Чейс22?
— О, мис Фани, ставате истински бунтовник — каза полковникът като се опита да прикрие със смях гнева, който го бе обзел. — Това, което ви доставя удоволствие да намеквате, че е било бягство, всъщност беше най-обикновено преднамерено отстъпление… един вид…
— Битка в бягство — прекъсна го момичето, като особено наблегна на втората дума.
— Да, млада госпожице… — Този път полковник Уелмър бе прекъснат от смеха на човек, когото досега никой не бе забелязал.
До стаята, в която се намираха тримата имаше друга и течението беше отворило вратата помежду им. Близо до нея те видяха да седи един хубав млад човек, който, ако се съди по усмивката му, явно бе слушал разговора им с удоволствие. Той веднага стана и с шапка в ръка влезе в стаята — висок и строен, мургав, с искрящи черни очи от които веселостта все още не беше изчезнала, когато се поклони на дамите.
— Мистър Дънуди! — извика Сара изненадана — Не знаех, че сте у дома, в тази стая щяхте да намерите повече прохлада!
— Благодаря ви — отговори той — но трябва да намеря брат ви, който ме остави тук да чакам в засада, както той се изрази и обеща да се върне преди един час. — Без никакво по-нататъшно обяснение младежът се поклони любезно на дамите и хладно на джентълмена и тръгна. Франсис го последва във вестибюла и като се изчерви попита забързано:
— Но защо? Защо ни оставяте, мистър Дънуди? Хенри трябва скоро да си дойде.
Джентълменът взе ръката й в своята и строгото изражение на лицето му бе заменено от възхита. Той отговори:
20
Джон Старк (1728–1822) — американски генерал. През 1777 г. в битката при Бенингтън (в южната част на днешния щат Върмонт) той разбива англичаните и взема в плен 500 души. Тази битка е имала решаващо значение за победата на Гейтс над Бъргойн. — Б. пр.
21
Около една трета от колониалната армия (всичко около 90000 души) били германци наети от немските ландграфове и най-вече от ландграф Хесен-Касел, поради което били наричани „хесенци“. — Б. пр.
22
Тук се сравнява английският генерал Томас Гейдж, загубил битката при Лексингтън, с героя на старинната английска балада (Балада за Чеви Чейс), издадена от колекционера и издателя на балади Томас Пърси. В нея се разказва за победата на шотландците над лорд Пърси, решил да ловува в земите им. — Б. пр.