— Кажете полковник Уелмър, по какъв начин се наказва двуженството в Англия?
Младоженецът се стресна и устните му пребледняха. Той обаче бързо се съвзе и отговори с благост, подхождаща за толкова щастлив човек:
— Смърт — каквото това престъпление заслужава!
— Смърт и дисекция — продължи хирургът. — Законът рядко изпуска от погледа си ползата, която един престъпник може да допринесе. Бигамията е отвратително престъпление.
— Повече от безбрачието?
— Повече — отговори лекарят с простичко. — Човек останал сам може да посвети живота си на науката, на увеличаването на познанието, ако не на собствения му вид. Но този, който се облагодетелствува от присъщата на жените склонност към доверчивост и нежност, извършва грях, допълнително утежнен от долния характер.
— Сър, дамите са ви наистина задължени затова, че приписвате на пола им безразсъдство.
— Капитан Лоутън, животното у мъжа е по-облагородено, отколкото това у жената. Нервите му са надарени с по-малко чувствителност, целият организъм е по-твърд и неподатлив. Изненадващо ли е тогава, че тенденцията да се разчита на верността на партньора е по-присъща на нежния пол?
Уелмър, който изглежда нямаше никакво търпение да слуша, скочи на крака и започна да крачи из стаята. Свещеникът, който търпеливо очакваше завръщането на Цезар, съжаляваше за ситуацията и смени темата, а след няколко минути се появи и чернокожият. Той предаде на доктора бележката, която носеше, тъй като мис Пейтън изрично бе помолила Цезар по никакъв начин да не я свързва със задачата, по която бе изпратен. В нея се даваха обяснения по няколкото нареждания на доктора и се казваше, че пръстенът е у чернокожия. Поискаха му го веднага и той незабавно го предаде. По челото на хирурга премина тъга, когато той се спря за миг и мълчаливо погледна украшението. Той сякаш забрави къде се намира и заговори скръбно:
— Бедна Ана. Весело бе сърцето ти, колкото само невинността може да бъде, когато бе направен този пръстен за да украсява брака ти! Бог те взе при себе си! Минаха години, мила Ана, но никога няма да забравя детството ни прекарано заедно…
Той се приближи до Сара и без да обръща внимание на погледите, постави халката на пръста й и продължи:
— Тази, за която бе предназначена, отдавна лежи в гроба си, а младежът, който направи подаръка я последва скоро след това. Вземете я мадам и да даде Бог тя да спомогне да получите щастието, което заслужавате.
При този изблик през сърцето на Сара премина хлад, но Уелмър предложи ръката си и я поведе пред свещеника, който започна церемонията. С първите думи на това впечатляващо събитие всички в стаята замряха, а свещеникът продължи тържествено, когато засвидетелствува клетвите им и дойде време за поставянето на халката. В суматохата тя бе останала на пръста, на който я бе поставил доктор Ситгрейвз и след прекъсването, предизвикано от това обстоятелство, свещеникът бе готов да продължи, но в средата на групата изведнъж се появи един човек и сложи край на всичко. Това бе амбулантният търговец. Той гледаше иронично и с горчивина, а пръстът му, насочен срещу божия служител, сякаш му забраняваше Да продължи церемонията.
— Може ли полковник Уелмър да губи безценно време тук, когато жена му е пресякла океана, за да го види? Нощите са дълги, луната светла, след няколко часа той може да стигне до града.
Ужасен от неочакваността на тези необикновени думи, Уелмър загуби ума и дума. Лицето на Бърч, колкото и да бе изразително, не предизвика ужас у Сара, но в момента, в който се съвзе от изненадата, тя обърна питащ поглед към този във вярност на когото току-що се бе заклела. Лицето му бе най-ужасното потвърждение на това, което търговецът твърдеше — стаята се завъртя пред очите й, и тя падна бездиханна в ръцете на леля си. У жените изглежда има някаква инстинктивна деликатност, която е по-силна от всички други емоции; и безчувствената булка бе скрита веднага от погледите, а в стаята останаха само мъжете.
Объркването позволи на търговеца да изчезне толкова бързо, че дори и някой да се бе опитал да го догони, нямаше да успее, а всички погледи останаха впити в Уелмър.
— Не е вярно, не е вярно — извика той като се хвана за главата. — Винаги съм отричал претенциите й. Законите в моята страна не могат да ме принудят да ги призная!
— А какво ще кажете за съвестта и за законите на Бога? — попита Лоутън.