— Добре сър, — каза Уелмър надменно и тръгна към вратата — положението сега ви закриля, но ще дойде време…
Той бе достигнал вратата, когато усети леко потупване по рамото, което го накара да обърне глава — беше капитан Лоутън, който с особена усмивка го подкани да го последва. Умът на Уелмър бе в такова състояние, че той би искал да е където и да е другаде, само да избегне погледите изпълнени с ужас и презрение, отправени към nero. Те стигнаха до конюшнята без да говорят и драгунът извика:
— Доведете коня ми!
Доведоха коня му оседлан, а Лоутън хвърли юздата на врата на животното и извади пистолетите от кобурите им.
— Тези пистолети са служили добре досега. При това в почтени ръце, сър. Това са пистолетите на моя баща, който ги използвал с чест във войните срещу Франция и след това ми ги даде за да се сражавам с тях за родината си. Нима бих могъл да ги използвам по-добре, отколкото да ликвидирам негодника, който щеше да унищожи една от най-хубавите й дъщери?
— Обидните думи ще получат каквото заслужават — изкрещя полковникът и сграбчи предложеното му оръжие. — Кръвта ще потече от главата на този, който си го търси.
— Амин. Но, момент само. Сега сте свободен, и в джоба си имате документите на Вашингтон. Ще стреляте пръв. Ако падна, ето този кон никой не може да настигне и ви съветвам да се махнете незабавно, защото дори и Арчибалд Ситгрейвз ще е готов да се бие в името на това. Патрулът горе също няма да е много благосклонен.
— Готов ли сте? — попита Уелмър, скърцайки със зъби от гняв.
— Том, излез напред със светлината — каза Лоутън — стреляй!
Уелмър стреля и еполетът отхвърча от рамото на драгуна.
— Сега е мой ред — каза Лоутън и насочи пистолета си.
— И мой — извика един глас, след като пистолетът изхвърча от ръката му. — По дяволите! Това е лудия вирджинец! Насам момчета, хванете го! За такава награда не сме се и надявали!
Изненадан и невъоръжен, Лоутън не загуби присъствие на духа и понеже бе наясно, че от тези, които го нападат не може да очаква милост, той впрегна гигантската си сила до краен предел срещу четиримата скинъри, които скочиха едновременно срещу него. Трима го хванаха за ръцете и врата, с намерение да парират усилията му и да го завържат с въжета. Той отхвърли единия към стената на къщата с такава сила, че той падна зашеметен от удара, но четвъртият го хвана за краката и Лоутън падна на земята, повличайки и нападателите си. Борбата на земята бе кратка но ужасна — псувни и най-скверни злословия се чуха от устите на мародерите, напразно призоваващи на помощ останалите от бандата, които гледаха застинали в ужас. Чу се тежкото дишане на единия от биещите се, после приглушените стонове на човек, когото душат, а един силует се отскубна и побягна. И Уелмър, и слугата на Лоутън избягаха — първият в конюшните, а вторият, за да вдигне тревога, като остави всичко в тъмнина. Изправената фигура се метна на оставеният без надзор кон и искрите изпод подкованите копита на животното показаха, че той се устремява със скоростта на вятъра към пътя.
— По дяволите, избяга! — извика главатарят прегракнал от яд и умора. — Стреляйте, огън! Свалете го или ще е късно!
Заповедта бе изпълнена и за миг всички се ослушаха с празната надежда да чуят падането на тежкото тяло на Лоутън от жребеца.
— Няма да падне и да е убит — промърмори един. — Виждал съм ги тези вирджинци да седят на конете с два-три куршума в тях, дори и като умрат!
Един порив на вятъра донесе звука на конски тропот от долината, който, поради скоростта явно бе контролиран от човек.
— Тези обучени коне винаги спират, когато ездачът им падне — обади се един от бандата.
— Значи нищо му няма — извика главатарят и гневно удари мускета си в земята. — На работа веднага. След половин час, този хленчещ сержант с хората си ще е тук. Ще имаме късмет, ако изстрелите не са ги изкарали навън. Бързо, всеки на работа. Запалете стаите, димящите развалини са добро прикритие за злите дела!
— Какво да правим с тая купчина — попита друг, който побутна тялото лежащо там, където го бе отхвърлила силната ръка на Лоутън. — Малко разтривки и ще се свести.
— Остави го да лежи. Ако беше наполовина мъж, драгунът щеше да ми е в ръцете. Влизайте в къщата и палете. Тук не може да има грешка — има достатъчно сребро за да станете всички джентълмени, а и да си отмъстите.
На мисълта за среброто никой не можеше да устои и като оставиха падналия, който вече проявяваше слаби признаци на живот те се втурнаха трескаво към къщата. Уелмър се възползва от възможността и като се измъкна от конюшнята със собствения си кон успя да излезе незабелязан на пътя. За миг се поколеба дали да се отправи към мястото, където бе разположен постът, за да се опита да спаси семейството или да се възползва от размяната осъществена от свещеника и свободата си, и да потърси кралската армия. Срамът и чувството му за вина го накараха да вземе второто решение и той се отправи към Ню Йорк, попарен от чувството за собствено падение и изпълнен с опасения от срещата с една гневна жена, за която се бе оженил по време на последното си посещение в Англия, и с чиито претенции, след като бе наситил страстта си бе решил никога да не се съгласява. В объркването и хаоса на момента никой не забеляза изчезването на Лоутън й Уелмър, а Мистър Уортън се нуждаеше от грижите както на лекаря, така и на свещеника. Изстрелите обезпокоиха семейството и само няколко мига минаха, преди в стаята да влезе главатарят, заедно с още един от бандата.