— Предайте се! Слуги на крал Джордж! — изкрещя главатарят и опря мускета си в гърдите на доктор Ситгрейвз. — Или ще пусна малко роялистка кръв от вените ви.
— По-полека, по-полека приятелю — каза докторът. — Без съмнение си по-голям майстор да нанасяш рани, отколкото да ги лекуваш. Оръжието, което така невнимателно държиш, е извънредно опасно за човешкия живот.
— Подчинявай се или ще получиш съдържанието му!
— Защо и откъде накъде да се подчинявам? Аз не участвам в бойни действия. Условията на капитулацията трябва да се обсъждат от капитан Джон Лоутън, макар че не мисля, че подчинението е нещо, на което той е особено податлив.
До това време главатарят бе огледал присъстващите и се бе уверил, че малко може да се опасява от противодействие и, нетърпелив да вземе своя дял от плячката, отпусна мускета, и скоро заедно с хората си се зае да прибира в чували различни сребърни предмети. Сега къщата представляваше особена гледка. Дамите бяха събрани около Сара, която бе още в безсъзнание, в една от стаите, отбягнала от вниманието на мародерите. Мистър Уортън седеше напълно безпомощен и слушаше, макар и да не разбираше думите на утеха идващи от устните на свещеника. Сингълтън лежеше на едно канапе и се тресеше без да е в състояние да реагира и без да забелязва околните предмети, а в това време лекарят му даваше лекарства с хладнокръвие, което се надсмиваше над паниката. Цезар и ординарецът на капитан Сингълтън избягаха в гората зад къщата, а Кейти Хейнс тичаше наоколо и трескаво събираше ценности в един вързоп, като най-педантично оставяше всяко нещо, което наистина не бе нейно.
Но да се върнем във Фор Корнърс. Когато сержантът събра хората си, на конете и въоръжени, едно неспокойно желание обхвана перачката, а именно, да вземе участие в славата и опасностите на експедицията. Дали това бе поради страх да остане сама, или поради желанието да помогне на избраника си, няма да се осмеляваме да твърдим, но когато Холистър изкомандва да тръгват, Бети възкликна:
— Спри за малко, сержантчо, драги, докато две момчета ми извадят каруцата та да дода и аз. Май шъ има ранени и шъ е добре да го докараме с нея.
Въпреки че вътрешно бе доволен от забавянето на заминаването, което толкова не му харесваше, той се направи на недоволен.
— Само оръдие може да свали момчетата ми от конете — каза той. — А и не ми изглежда вероятно да влезем в почтена битка с оръдия и мускети, като си имаме работа с Нечестивия. Така че, Елизабет, можеш да дойдеш, ако искаш, но от каруцата няма нужда.
— Сержанте, драги, лъжеш и тъй и тъй — каза Бети, която бе малко повече във властта на питиетата си. — А капитан Сингълтън не беше ли свален от коня само преди десетина деня? А и капитан Джак! И не беше ли с лице нагоре и по гръб и не изглеждаше ли зле? И не го ли сметнаха момчетата за умрял, та избягаха и се дадоха на редовните?
— Сега ти лъжеш и лъже всеки, който казва, че не сме победили!
— За малко, казвам, само за малко — каза перачката. — Ма майор Дънуди ви събра, та ги бихте. А капитанът си беше паднал, а май няма по-добър ездач от него. Та сержант, каручката ще си трябва. Ей тука двамата, само закачете кобилката за каручката и утре ще има колкото си щете уиски. И й подложете малко от кожата на Джени под ремъците, горката се страда от неравните пътища в Уестчестър.
След като сержантът даде съгласието си, екипажът на Бети Фланаган скоро бе готов да приеме товара си.
— Тъй като не е много ясно дали ще ни нападнат отпред или отзад, — каза Холистър — петима ще яздят напред, а останалите ще прикриват отстъплението ни назад, ако ни притиснат. В такива моменти, Елизабет, за човек, който е необразован е много тежко да командва. Ще ми се някой от офицерите да беше тук, но аз се доверявам на Бога.