— Стой тук и пази конете. Ако нещо се опита да премине, спри го, или го съсечи и…
В този момент пламъците избухнаха през таванските прозорци и кедровия покрив, и ярка светлина освети нощта.
— Напред! — извика той. — Напред и никаква пощада докато не си получат заслуженото!
В гласа му имаше свирепост, която достигаше до сърцата, дори и сред ужасите в къщата. Главатарят на скинърите хвърли плячката си и за миг застана вцепенен от безумен страх. След това изтича до един прозорец и отвори кепенците. В този момент в стаята се втурна Лоутън с извадена сабя.
— Умри, изчадие! — драгунът разцепи главата на един мародер до долната челюст, но главатарят успя да скочи навън и да избегне възмездието. Писъците на жените възстановиха присъствието на духа му и молбите на свещеника го принудиха да се погрижи за безопасността на семейството. Още един от бандитите бе попаднал на драгуните и бе намерил смъртта си, но другите бяха усетили опасността навреме. Заети със Сара, жените не бяха усетили влизането на мародерите, въпреки че огънят бушуваше около тях със сила, която заплашваше да разруши къщата. Писъците на Кейти и на жената на Цезар заедно с шума и виковете в съседната стая най-накрая накараха Изабела и мис Пейтън да осъзнаят опасността.
— Милостиви Боже! — възкликна разтревожена лелята. — В къщата става нещо ужасно, и ще има пролята кръв.
— Но няма кой да се сбие! — отговори Изабела, с лице по-бледо от това на мис Пейтън. — Доктор Ситгрейвз е доста мирен човек, а не вярвам капитан Лоутън да се самозабрави до толкова.
— Южняшкият темперамент е буен и огнен — каза мис Пейтън — а брат ти, слаб и неоздравял цял следобед изглежда зачервен и ядосан.
— Боже мили — извика Изабела като с усилие се задържа на канапето до Сара. — По природа е кротък като агне, макар че като се ядоса става по-страшен и от лъв.
— Трябва да се намесим. Присъствието ни ще успокои караницата, а може и да спаси нечий живот.
Мис Пейтън, готова да изпълни това, което смяташе за дълг на пола и природата си, тръгна към вратата с достойнството на обидена жена, а Изабела я последва. Стаята в която бяха, се намираше в едно от крилата и се свързваше с главния вестибюл на къщата през един дълъг и тъмен коридор. Сега той бе осветен и в края му видяха няколко фигури, които изтичаха толкова бързо, че не успяха да разберат какво точно правят.
— Да отидем там — каза мис Пейтън с твърдост изписана на лицето. — Те трябва да уважават дамите.
— Ще ни уважават — извика Изабела и тръгна първа. Франсис остана сама със сестра си. Изминаха няколко минути в тишина, след което от горните етажи се разнесе силен трясък, последван от ярка светлина, която блестеше през отворената врата и правеше предметите така ясно отчетливи за погледа, сякаш бяха изложени на обедното слънце. Сара се изправи на канапето и като се заоглежда обезумяла наоколо, притисна с ръце челото си, мъчейки се да се съвземе.
— Но това е небето… и ти си една от душите… О колко величествен е блясъкът му! Мислех си, че щастието, което преживях напоследък е твърде много за да е тук на земята. Но ще се видим пак… да… ще се видим пак…
— Сара! Сара! — извика Франсис ужасена. — Сестра ми, едничката ми сестра! О, не се смей така ужасно! Това съм аз, сестра ти. Познай ме, или ще скъсаш сърцето ми!
— Ш-ш-т — каза Сара като вдигна ръка за тишина. — Ще смутиш покоя му… разбира се, той ще ме последва в гроба… мислиш, че в гроба може да има две жени? Не, не, не, не, една, една, само една…
Франсис падна в скута на сестра си и се разплака отчаяно.
— Плачеш ли, мил ангел? — продължи Сара успокояващо. — Но и небето не е освободено от тъга. Но къде е Хенри? Той бе екзекутиран и трябва да е някъде тук… може би ще дойдат заедно. О! Колко радостна ще е срещата!
Франсис скочи на крака и се заразхожда из стаята. Очите на Сара я следваха по детски възхитени от красотата й.
— Приличаш на сестра ми, но всички добри духове си приличат. Кажи ми, омъжвала ли си се някога? Оставяла ли си някога непознат да открадне чувствата ти от баща, брат, сестра? Ако не си, съжалявам те бедна нещастнице, нищо че си на небето…
— Сара! Успокой се! Умолявам те, успокой се — изпищя Франсис и изтича към сестра си. — Успокой се или ще ме убиеш на място!
Още един ужасен трясък разтърси къщата из основи. Това бе срутването на покрива, след което пламъците осветиха околността, така че през прозореца на стаята тя стана видима. Франсис отиде до един от тях и видя обърканите хора на двора. Сред тях бяха леля й и Изабела, които сочеха ужасени пламтящата сграда и очевидно караха драгуните да влязат вътре. За първи път тя осъзна опасността на положението и като изпищя отчаяно се хвърли към коридора без да мисли, и без ясна цел.