Уви! Не ще да има някой
на който да опре тя своята душа.
От къщата останаха само стените и те, почернели от дим и лишени от орнаментите си бяха само мрачни паметници на някогашното им съдържание и спокойствието царуващо между тях. Покривът заедно с останалата дървения се бе съборил в избите и сега само въглените им хвърляха слаби отблясъци през прозорците. Ранното бягство на скинърите позволи на драгуните да се опитат да спасят колкото се може повече от покъщнината, която сега лежеше на купчини по двора и придаваше на гледката последните щрихи на отчаянието. Когато някой по-силен лъч светлина се издигнеше над руините в далечината можеха да се видят сержант Холистър и хората му, въз седнали конете с изправени стойки и край тях кобилата на мисис Фланаган, която бе успяла да измъкне юздата си и сега пасеше кротко край пътя. Самата Бети бе дошла до сержанта и с невероятно самообладание наблюдаваше събитията. Тя неведнъж напомни на събеседника си, че след като явно сражението е свършило, дошло е времето за плячкосване, но ветеранът я осведоми за заповедите си и остана непреклонен и непоклатим на мястото си. Когато перачката видя капитан Лоутън да излиза иззад постройката със Сара на ръце, тя се осмели да отиде сред войниците. Капитанът остави Сара на едно канапе, изхвърлено през прозореца от хората му и се оттегли, за да могат близките й да се погрижат за нея. Мис Пейтън и Франсис се втурнаха към нея веднага, забравили всичко, освен желанието да и помогнат, да я поемат от войника но празният поглед и зачервеното лице ги върнаха към реалността.
— Сара, дете мое! — каза лелята и прегърна безчувствената си племенница. — Ти си спасена и нека Бог благослови този, който го направи!
— Виж! — каза Сара като леко я отблъсна и посочи просветващите развалини. — Прозорците са осветени в чест на моето пристигане! Те винаги посрещат така булката, той ми каза така, но вслушай се и ще чуеш камбаните!
— Тук няма булка, няма радост, няма нищо освен скръб!
— извика Франсис с не по-малко лудост в гласа от сестра си.
— О, защо Небето не те върне отново при нас, тук на земята!
— Мълчи, глупаво момиче! — каза Сара с престорена жална усмивка. — Всички не може да са щастливи едновременно. Сигурно нямаш брат или съпруг, за да те утешат… Но ти си красива и ще си намериш, но — гласът и спадна до шепот — внимавай да няма друга жена, ужасно е да си помислиш какво ще стане, ако той има две жени!
— Шокът е увредил ума й! — извика мис Пейтън. — Моята Сара, моята прекрасна племенница е полудяла!
— Не, не, не, не. Тя има треска! Замаяна е! Ще се оправи. Трябва да се оправи!
Лелята с надежда се хвана за думите й и изпрати Кейти да потърси помощта и съвета на доктор Ситгрейвз. Тя намери хирурга да търси приложение на професията си сред войниците и да оглежда педантично всяка драскотина, за която успее да получи Признание от загрубелите мъже. Той веднага се отзова на повикването и след минута застана до мис Пейтън.
— Това е тъжният край на една така щастливо започната вечер, мадам — отбеляза той с успокоителен тон. — Войната е съпътствана от нещастия, независимо, че без съмнение служи на каузата на свободата и спомага за развитието на медицинската наука.
Мис Пейтън не можа да отговори, а само посочи племенницата си.
— Това е треска — каза Франсис. — Вижте как стъклени са очите и, погледнете — колко зачервени са страните й!
Хирургът започна да проучва симптомите на пациентката си, а след това мълчаливо взе ръката й в своята. Рядко по замисленото и загрубяло лице на доктор Ситгрейвз се изписваха силни чувства. Той ги контролираше и чертите му почти никога не издаваха какво всъщност става в душата му. Сега обаче нетърпеливите погледи на лелята и сестрата веднага доловиха истината. След като задържа за минута красивата, оголена до лакътя и искряща от бижута ръка, която Сара не прибра, той я остави и като потри очите си, обърна се тъжно в страни.
— Тук няма треска, мадам. Това е заболяване, което времето и грижите ще излекуват. С Божията благословия, само те ще бъдат лек за нея.
— А къде е негодникът, който причини това нещастие? — възкликна Сингълтън и отблъсна ръката на ординареца си, който се опита да му помотае в усилието да се надигне от стола, на който седеше изнемощял. — Ако враговете ни могат да нанасят такива рани след като са сразени, напразни са победите ни!
— Защо мислиш, глупаво момче, — каза Лоутън с горчива усмивка — че сърцата в колониите имат право на чувства? Нима Америка не е само сателит на Англия — да прави каквото тя иска, да я следва където поиска, да свети, така че майката-родина да изглежда още по-великолепна с това сияние? Забравяш че е чест за един колонист да бъде унищожен от ръцете на дете на Англия.