— Какво казваш, Бети — извика капитанът като се наведе напред. — Бърч ви е предупредил за нападението?
— Той самия, драги, и много тичах, докат’ са размърдат момчетата. Аз иначе си знаех, че си достатъчен за каубойците, а и щом дявола е с тебе, сигурна бях, че ще ги биеш. Чудя са само, що има толкоз малко плячка, кат е дяволска работа?
— Задължен съм ти за помощта и за мотивите.
— За плячката? Ма аз не се сетих за туй преди да видя покъщнината по двора, изгоряла, почупена, ма имаше и нови работи. За войската ще е хубаво да има идно пухино лигло, а?
— Навременна помощ, няма що! Ако конят не беше по-бърз от куршумите, щяха да ме убият. Този кон струва колкото тежи в злато.
— В континентални пари, искаш да кажеш. Златото е тежко и го няма много в колониите. Ако го нямаше негъра да плаши сержанта с приказки за духове, щяхме да стигнем навреме да убием сичките кучета, и да вържем останалите.
— И така стана добре, Бети — каза Лоутън. — Вярвам, ще дойде денят, когато тези изверги ще си получат своето, ако не с присъди над тях лично, попе в мислите на съотечествениците им. Ще дойде времето, когато Америка ще прави разлика между патриот и разбойник.
— Говори тихо — каза Кейти — защото има хора, дето се имат за много нещо, дето си имат вземане-даване със скинърите.
— Тогава значи, имат се за повече, отколкото ги имат другите хора. Крадецът си е крадец, няма значение дали краде за крал Джордж или за Конгреса.
— Знаех, че злото скоро ще се случи — каза Кейти. — Слънцето залезе зад черен облак и кучето виеше, нищо че сама му дадох вечерята. Освен това, сънувах съня за хилядата запалени свещи и за сладките дето изгарят във фурната.
— Е, аз малко сънувам и тъй и тъй — каза Бети. — Глей да ти е чиста съвестта и да имаш повече пукница в корема и шъ спиш кат’ бебе. Последния път сънувах, като момчетата туриха магарешките тръни в одиалото и си мислех, че ординареца на капитан Джак ме’й сбъркал с коня та ма трие с чесалото. Ма хич и не се сърдя.
— Сигурна съм, — каза Кейти като се изправи вдървено, което върна капитан Лоутън на седлото — че нито един мъж няма да посмее да пипне леглото ми. Това е неприлично и долно поведение.
— Дрън, дрън — извика Бети. — Ако ходиш с конницата, от време на време трябва да има и майтап. К’во ше стане с щатите или със свободата, ако момчетата ня’ат чиста риза или глътка за утеха? Я питай капитан Лоутън дали шъ са бият, госпожо Велзевул, ако нямат чисто бельо да си приберат в него после победата?
— Аз съм неомъжена и се казвам Хейнс. И ще съм ти благодарна, ако не използваш непочтителен език като ми говориш.
— Трябва да не обръщате толкова голямо внимание на волностите на мисис Фланаган, мадам — каза Лоутън. — Капката за която говори, често е с извънредно големи размери, а и тя самата е свикнала със свободата на войнишките маниери.
— Ф-ю-ю, капитане драги, що тормозиш жената? Говоря си с моя си език и той хич не е глупав. Ама ето туканка на спря сержанта и мислеше, че мой да има и още дяволи да будят нощта. Облаците черни кат’ сърцето на генерал Арнолд и дяволска звездичка никъде се не види. Ма мойта кобилка е свикнала да ходи ноще, та надушва пътя кат’ кучка.
— След малко ще изгрее луната — забеляза Лоутън. Той извика един войник, който яздеше напред, даде му няколко заповеди и предупреждения относно удобствата и безопасността на Сингълтън, размени сам няколко думи с него и пришпори коня напред, със скорост, която отново прогони философията на Катрин Хейнс.
— Късмет ти желая, храбри коннико — извика след него Бети. — Ако пак срещнеш Велзевул, спри при него да му покажеш изгората му, дет’ ти’й на задницата на коня. Май няма тоз път да са забави да си приказвате! Е, той сам каза, че сме му спасили живота, нищо че плячката не го интересува.
Виковете на Бети Фланаган бяха твърде познати на Лоутън за да им отговори. Въпреки по-големия товар, конят премина разстоянието между каручката на Бети Фланаган и каляската на мис Пейтън по начин, който макар и да отговаряше на намеренията на Лоутън, никак не допринесе за удобството на спътничката му. Застигна ги малко преди квартирата си и в същия момент луната се показа зад облаците и освети околността.
В сравнение със семплата елегантност и значителен комфорт на Локъст, „Хотел Фланаган“ представляваше мрачна гледка. Вместо покрити с килими подове и прозорци със завеси, в грубо направените стени зееха цепнатини и вместо стъкла, на повечето места имаше дъски или хартия. Лоутън бе предвидил какво ще им е необходимо и преди да пристигнат, там вече горяха силни огньове. Няколко драгуни бяха натоварени да донесат някои най-важни неща за обзавеждане и когато групата пристигна, завари нещо подобно на обитаеми стаи. Разсъдъкът на Сара бе продължил да витае и по време на пътуването и с изобретателността на безумните тя успяваше да пригоди всяко обстоятелство към чувствата, които в момента имаха превес у нея.