— Не е възможно да се лекува ум, който е претърпял такъв удар — каза Лоутън на Изабела Сингълтън. — Времето и Божията милост само могат да помогнат, но ние можем да направим нещо за удобствата на тялото. Ти си дъщеря на войник и си свикнала на такива неща, помогни ми да спрем студа влизащ през тези прозорци.
Мис Сингълтън прие молбата му и докато той се опитваше отвън да запуши останалите счупени прозорци, Изабела търсеше заместител на завесата отвътре.
— Чувам каруцата — каза Лоутън в отговор на нейния въпрос. — В душата си Бети е мекосърдечна. Повярвай, бедният Джордж не само ще е в безопасност, но и ще се чувства удобно.
— Бог да я благослови за грижите. Бог да ви благослови всички — каза тя развълнувано. — Знам че доктор Ситгрейвз е отишъл на пътя за да го посрещне. А какво блести хей там?
Точно срещу прозореца на който бяха, имаше друга постройка и бързият поглед на капитана веднага видя това, за което тя говореше.
— Това е отблясък на огнестрелно оръжие — каза той и скочи към коня си, който още бе завързан пред вратата. Движението му бе бързо, но още не направил и крачка, просветна огън и изсвистя куршум. От къщата се чу силен писък и капитанът скочи на седлото. Всичко стана само за миг.
— На конете, на конете и след мен! — изкрещя той и преди изненаданите мъже да разберат какво става, конят му прескочи оградата между него и врага му. Гонитбата бе на живот или смърт и понеже разстоянието до скалите бе малко, той можа да види жертвата си да изчезва в една теснина, където не можеше да го последва с коня си.
— Кълна се в живота на Вашингтон — процеди капитанът и мушна сабята си обратно в ножницата. — Щях да го разсека на две ако не бе толкова пъргав… Но ще му дойде времето.
След това той тръгна към къщата с хладнокръвието на човек, който знае, че животът му във всеки момент може да бъде принесен в жертва на страната му. Суматохата в къщата го накара да забърза и когато стигна до вратата, обзетата от паника Кейти му каза, че куршумът предназначен за него е уцелил мис Сингълтън в гърдите.
XXIV ГЛАВА
Мълчаха устните на неговата Гертруд,
но пак, меката им, нежна красота
изпълнена бе сякаш с обичта що никога не гасне;
и пак тя стискаше ръката му до своето сърце,
което спряло бе да чувства.
За посрещането на дамите драгуните бяха подготвили една стая, в която с преграда бяха отделили място за спане. Изабела бе пренесена там по нейна молба и бе поставена на грубото легло до Сара. Мис Пейтън и Франсис се притекоха на помощ и я завариха усмихната и с такова самообладание, че сметнаха, че е невредима.
— Слава Богу! — възкликна разтреперана лелята. — Когато падна при тези изстрели, помислих, че е станало нещо лошо. Наистина, много ужасни неща се случиха, но това ни бе спестено.
Изабела притисна ръка към гърдите си и все още се усмихваше, но в усмивката й имаше нещо зловещо, което смрази кръвта на Франсис.
— Джордж наблизо ли е? — попита тя. — Кажете му, че искам да го видя още веднъж.
— Нима е вярно? — изпищя мис Пейтън. — Но ти се усмихваш, нали не си ранена?
— Щастлива съм, съвсем щастлива — прошепна Изабела. — Има лек за всяка болка.
Сара се надигна и изгледа безумно съседката си. После протегна ръка и вдигна нейната. Беше обагрена с кръв.
— Виж! Но кръвта няма ли да отмие любовта? Омъжи се младо момиче и тогава никой няма да може да го прогони от сърцето ти освен ако — тя се наведе над нея и продължи шепнешком — освен ако не откриеш друга пред теб. Тогава умри — на небето няма съпруги.
Красивата луда скри лицето си под завивките и остана мълчалива до края на нощта. В това време влезе Лоутън. Свикнал с опасностите от всякакъв вид и претръпнал от ужасите на гражданската война, сега той не можеше да не се вълнува. Наведе се над крехката фигура на Изабела и мрачният му поглед говореше за това, какво става в душата му.