— Изабела — промълви той накрая. — Зная, че имаш смелост, каквато другите жени не притежават.
— Говори — отговори тя. — Ако имаш да кажеш нещо, кажи го без страх.
Войникът извърна лице и каза:
— Никой, улучен от куршум на това място, не е оцелял.
— Не се боя от смъртта, Лоутън. Благодаря ти, че не се съмняваш в мен. Чувствах го от самото начало.
— Тя не бива да е за такива като теб. Достатъчно е че англичаните са предизвикали младежта ни на бойното поле. Но когато жертва на войната стане младо хубаво момиче като теб, занаятът ми ме отвращава.
— Чуй ме Лоутън — каза Изабела като се надигна с усилие, но отказа да и помогнат. — От детството досега живея във военни лагери и гарнизони. През цялото време съм се стремила да нося радост в живота на стария си баща — мислиш ли, че бих заменила тези дни на опасности и лишения за спокоен живот? Не. Поне имам утехата да знам, че съм направила това, което една жена може да направи за каузата.
— Кой страхливец може да има такъв дух? Виждал съм стотици войници потънали във кръв, но никога по твърд дух от твоя.
— Това е само дух. Полът ми и слабостта ми са ми отнели най-голямата привилегия, но към теб, капитан Лоутън, природата е била по-щедра. Ти можеш да посветиш на борбата и ръце, и сърце. И знам, че те ще и бъдат верни докрай. И Джордж и… — тя спря, устните й затрепериха, очите й се приковаха в пода.
— И Дънуди — каза драгунът. — За него ли говореше?
— Не споменавай името му — каза тя и се отпусна назад, прикривайки лицето със завивката. — Върви, Лоутън, подготви горкия Джордж за този неочакван удар.
Войникът остана още малко загледан с тъга в конвулсивно треперещото тяло — нещо което тънките завивки не можеха да скрият — и излезе за да се срещне с приятеля си. Срещата между Сингълтън и сестра му бе болезнена и за миг Изабела се поддаде на изблик на нежност, но сякаш осъзнаваше, че часовете и са преброени тя първа направи усилие да се овладее. По нейна молба в стаята останаха само тя, капитанът и Франсис. Многобройните молби на хирурга да му се позволи да окаже помощ бяха неизменно отхвърляни и накрая, той трябваше неохотно да се оттегли.
— Вдигнете ме, нека още веднъж погледна лицето, което обичам.
Франсис мълчаливо изпълни молбата й и Изабела отправи към брат си поглед изпълнен със сестринска обич.
— Сега вече няма значение. След няколко часа всичко ще свърши.
— Не умирай, Изабела, единствена моя сестричке! Какво ще стане с клетия ни баща!
— Смъртта е тежък удар, но той е войник и християнин. Мис Уортън, нека да поговорим за това, което ви интересува докато имам сили.
— Не — каза Франсис развълнувано — овладейте се. Нека желанието да ми направите добро не застрашава живота, който е толкова скъп на… на… много хора.
Думите й бяха почти задушени от вълнението, защото бе засегната най чувствителната струна в душата й.
— Бедно, деликатно момиче — каза Изабела и я погледна с нежност. — Но животът е пред вас. Защо да нарушавам малкото щастие, което може да ви донесе? Мечтайте, невинно създание, и нека Бог отдалечи деня на познанието.
— Вече няма много на какво да се радвам — каза Франсис и зарови лице в завивките. — Сърцето ми е разбито във всичко, което най-много съм обичала.
— Не — прекъсна я Изабела. — Вие имате нещо, което да желаете в този живот, нещо много важно за женската душа. Чувство, което само смъртта може да унищожи. — Изтощението я принуди да спре и присъстващите изчакаха в напрегната на Франсис и продължи:
— Мис Уортън, ако на тази земя има душа сродна на Дънуди и заслужаваща любовта му, това е вашата.
Лицето на Франсис пламна и тя вдигна към Изабела очи, изпълнени с щастие, но гледката и припомни реалността и тя отново сведе поглед. Ранената я гледаше с възхищение и жалост.
— Това чувство ми убягна. Да, мис Уортън, Дънуди е изцяло ваш.
— Бъди справедлива, Изабел — каза младежът. — Нека романтичната щедрост не те кара да забравяш себе си.
Тя го чу и го погледна с нежност, но поклати глава:
— Това не е романтика, а самата истина. За това и говоря. О, колко много преживях само за час! Мис Уортън, родена съм под лъчите на изгарящото слънце и страстта ми сякаш е погълнала топлината му. За нея единствено съм живяла.
— Не говори така — каза развълнуваният брат. — Спомни си обичта към баща ни, колко нежна и безпристрастна е тя, а чувствата ти към мен?