— Не много умно. Конят ми бяга доста по-бързо от вас, а и да бяхте избягали от Сцила, щяхте да попаднете на Харибда. В тези гори и скали се крият точно тези, от които се страхувате.
— Диваците! — възкликна свещеника и инстинктивно забърза.
— Повече от диваци! Това са хора, които под маската на патриотизма бродят из страната с неутолим апетит за плячкосване и жестокост, пред която изобретателността на индианците е нищо — те са хора, чиито усти са пълни със свобода и равенство, а сърцата им с алчност и злост — джентълмени, наречени скинъри.
— Чувал съм да се споменава за тях в нашата армия — каза уплашения свещеник — и винаги съм мислил че са туземци.
— Обиждате местните жители.
Те стигнаха до мястото, където бе Холистър, който се изненада, когато научи кой е пленникът на капитана. След заповедта на Лоутън, войниците започнаха да събират остатъците от покъщнината, които си струваха усилията, а той и преподобният му спътник, който възседна един буен кон се отправиха към лагера на кавалеристите.
Сингълтън желаеше тялото на сестра му да бъде пренесено при поста на баща им и съответната подготовка бе направена рано. Ранените британци бяха предадени на свещеника и към обяд Лоутън смяташе, че приготовленията ще позволят след няколко часа малката му група да остане сама и необезпокоявана във Фор Корнърс.
Докато стоеше облегнат на вратата и гледаше замислен пред себе си до ушите му достигна конски тропот и след малко по пътя се появи препускащ конник от ескадрона, чиято мисия сякаш бе от особена важност. Конят му бе разпенен, а ездачът изглеждаше удовлетворен от изпълнената задача. Без да каже дума, той подаде на Лоутън едно писмо и поведе коня си към конюшнята. Капитанът позна почерка на майора и прочете следното:
„Радвам се, че Вашингтон е заповядал семейство Уортън да се изпрати в главната квартира. Позволява им се да се видят с капитан Уортън, за чийто процес ще са нужни показанията им. Не се съмнявам, че ще предадете тази заповед с подобаващата деликатност. Англичаните се придвижват нагоре по реката. Веднага щом изпратите Уортънови, върнете се при нас в ескадрона. Очаква ни истинска служба, тъй като се говори, че сър Хенри този път е поставил истински войник за командващ. Изпратете доклад в Пийкскил, тъй като полковник Сингълтън е изтеглен в главната квартира, където ще оглави разследването на капитан Уортън. Има нова заповед, да се обеси търговеца ако го заловим, но тя не е издадена от главнокомандващия. Назначете малка охрана за дамите и тръгвайте колкото се може по-скоро.
Това писмо промени напълно плановете. Вече нямаше причини да се пренася тялото на Изабела, тъй като баща й не беше на поста си и Сингълтън неохотно се съгласи да бъде погребана незабавно. Избраха едно усамотено и хубаво място в подножието на близките скали и направиха подготовката, която времето и ситуацията позволяваха. Няколкото събрани от любопитство съседи, Франсис и мис Пейтън плакаха искрено над гроба й. Църковният ритуал отслужи свещеникът, който съвсем скоро бе служил на друга церемония, а Лоутън бе свел глава и триеше челото си, докато първите буци изтропаха по ковчега.
Семейство Уортън бе отново обнадеждено от писмото на Дънуди и Цезар трябваше да се погрижи за конете. Остатъците от собствеността им бяха поверени на един съсед, на когото имаха доверие и потеглиха заедно със Сара, четирима драгуни и всички ранени. Скоро след тях тръгнаха и англичаните, но към брега, където ги очакваше кораб. Лоутън с удоволствие наблюдаваше движението им докато се загубят от погледа му и веднага след това нареди да свирят неговия сигнал. Всичко незабавно се раздвижи. Кобилата на мис Фланаган отново бе впрегната, безформеното тяло на доктор Ситгрейвз отново бе на кон, а капитанът се качи на седлото радостен, че е свободен.
Командата за тръгване бе дадена и най-напред тръгнаха доктор Ситгрейвз и Лоутън, който хвърли мрачен поглед към мястото, където бе изчезнал убиецът, а след това погледна с тъга и съжаление към гроба на Изабела. Най-отзад бяха сержант Холистър и Бети, оставила свежия южен вятър да свири в отворените врати и счупените прозорци на „Хотел Фланаган“, където доскоро бяха кънтели шегите и смеха на войниците, и жалните стонове на мъката.
XXV ГЛАВА
Пролетни цветя не кичат омръзналите се скали
и зимата тъй дълго спори с май;