зефирът тук не гали планинските гърди,
и в черни мрачини просвятват падащи звезди.
И сега пътищата на Уестчестър са по-лоши от останалите в страната. Вече споменахме за състоянието им по времето на нашия разказ, ето защо не е трудно читателят да си представи трудностите, с които трябваше да се справя Цезар, когато се зае да преведе каляската на английския прелат през завоите в един от рядко ползваните проходи през възвишенията на Хъдзън.
Докато Цезар се бореше с тези трудности, хората в каляската бяха твърде заети с собствените си грижи, за да обръщат внимание на прислугата си. Умът на Сара сякаш се завръщаше към нормалното, но със всяка стъпка в посока към разума, тя сякаш правеше друга, назад от оживлението. От възбудена и капризна, тя ставаше замислена и тъжна. Наистина, имаше моменти, в които близките й смятаха, че различават у нея признаци на опомняне. Но изразът на изключително голяма мъка, която придружаваше тези мимолетни проблясъци на разума ги тласкаше в посока на страшната алтернатива да желаят завинаги да и бъде спестена агонията на мисълта. През по-голямата част от времето те не разговаряха, а нощта прекараха в различни ферми.
На следващата сутрин кавалкадата се разпръсна. Ранените се насочиха към реката с намерение да се превозят към болниците на американската армия, носилката със Сингълтън бе изпратена към мястото, където бе разквартируван баща му, където той трябваше да довърши лечението си, а каляската на мистър Уортън, заедно с една каруца, в която бяха икономката и багажът, който бяха успели да спасят се отправиха към мястото, където бе задържай Хенри в очакване на съда, който щеше да реши съдбата му. Първите четиридесет мили между река Хъдзън и протока на Лонг Айлънд, след устието й представляват един низ от възвишения и долини. Земята граничеща с морето след това постепенно става по равна и накрая се разлива в красивите равнини и ливади на Кънектикът. Когато обаче се приближавате към реката, нагънатостта на релефа се увеличава и накрая ще се сблъскате със значителната преграда на планините. Тук именно и свършват неутралните територии. Кралската армия държеше мястото където реката навлизаше в планините от юг, но всички останали проходи бяха овладени от американците.
Вече споменахме, че постовете на континенталните войски понякога слизаха по-надолу, и че градчето Уайт Плейнс понякога се оказваше под контрола им. Понякога тези постове се оттегляха назад и оставяха териториите на разбойническите банди, които върлуваха между двете армии без да служат нито на едната, нито на другата.
Нашите герои не поеха по пътя, свързващ двата главни града на щатите, а по един страничен и малко известен и до днес път, започващ на изток, изкачващ се до платото горе и достигащ на много мили от Хъдзън. За уморените коне щеше да е невъзможно да изтеглят тежката каляска по стръмнините пред тях и двамата драгуни, които все още ги придружаваха, успяха да осигурят два селски коня без много-много да се съобразяват с мнението на собствениците им. С тяхна помощ Цезар успя да продължи бавно и мъчително нагоре в планините. Когато стигнаха в подножието им, Франсис слезе за да подиша чист въздух, а и за да намали теглото. Тя видя че и Кейти се кани да се изкачи пеша. Наближаваше залез и войникът от охраната им каза, че целта на пътуването им ще може да се види от върха на планината. Франсис тръгна напред с пъргави младежки крачки и заедно с икономката, която я следваше, скоро загубиха от поглед бавната каляска, която час по час спираше, за да могат животните да си поемат дъх.
— О, мис Фани, какви ужасни времена доживяхме! — каза Кейти, когато те самите спряха за да починат. — Знаех си, че ще се случи нещо лошо, още като са видели кървавите облаци.
— На земята има кръв, Кейти, на небето няма.
— Няма кръв в облаците? Не е вярпо, има и понякога след нея има и димящи, огнени езици. Не видяха ли хората въоръжени мъже в небето точно в годината, в която започна войната? А в нощта преди битката за Уайт Плейнс нямаше ли буря, съща артилерийска канонада? Ах, мис Фани, страх ме е, че нищо добро не може да последва след един бунт срещу богопомазаните…
— Тези събития са наистина ужасни — отговори Франсис — и достатъчни за да разстроят и най-коравото сърце. Но какво да се прави, Кейти? Смелите и независими хора не желаят да се подчиняват повече на подтисниците. Боя се, че подобни неща никак не са редки по време на война.
— Ако можех да разбера видя защо се бием, нямаше да се противя толкоз. Първо казаха, че краля искал всичкия чай от островите да прибира за своето семейство, после, че искал колониите да му дават всичко, което са спечелили. За това си струва да се биеш, защото никой няма право, па бил той крал или господар, да пипа трудно изкараните пари на друг. След това беше казано, че сам Вашингтон искал да стане крал, та сега не знам на кой да вярвам.