Хенри Уортън бе доведен пред тези съдии под въоръжена стража. След влизането му настъпи дълбока и ужасяваща тишина и кръвта на Франсис замръзна, когато забеляза колко злокобни са всички действия. Имаше много малко показност в подготовката, а деловата сдържаност караше нещата да изглеждат сякаш самата съдба ще очаква резултатите. Двамата по-млади съдии гледаха изпитателно предмета на разследването си, но конвулсивните движения на лицевите мускули на председателя говореха за неспокойствие, неприсъщо за годините и длъжността му. Това бе полковник Сингълтън, който бе научил за съдбата на Изабела едва предния ден, но въпреки това бе настоял да изпълни дълга си. Тишината и изпълнените с очакване погледи сякаш го сепнаха и той заговори с гласа на човек, свикнал да му се подчиняват:
— Доведете обвиняемия напред.
Стражите наведоха напред щиковете си и Хенри Уортън пристъпи напред с твърди стъпки, докато стигна до средата на стаята. Навсякъде се възцари загриженост и нетърпеливо любопитство. Франсис отправи към Дънуди благодарен поглед, когато до ушите й достигна неравномерното му и дълбоко дишане, но веднага цялото й внимание отново се върна към брат й. Отзад седяха собствениците на фермата, а зад тях имаше един ред от блестящи, абаносови лица, които гледаха с приятно възбуждение. Сред тях се виждаше и лицето на Цезар Томсън.
— Вие сте Хенри Уортън — продължи председателят — капитан от шестдесети пехотински полк на Нейно Британско Височество.
— Да.
— Харесва ми искреността ви, сър. Тя е част от чувството за чест на войника и не може да не направи най-благоприятно впечатление на съдиите ви.
— Би било добре — каза един от колегите му — да уведомите подсъдимия, че има право да не казва повече от това, което той сметне за необходимо. Въпреки че ние сме военен съд, в това отношение зачитаме принципите на всяко свободно правителство.
Третият член на съда кимна мълчаливо и председателят продължи внимателно, като гледаше бележките пред себе си.
— Обвинението срещу вас е, че в качеството си на офицер от вражеската армия, на двадесет и девети октомври сте преминал през постовете на американската армия при Уайт Плейнс, преоблечен, поради което сте заподозрян във враждебни за интересите на Америка намерения и подлежите на наказание като шпионин.
Равният и мек глас на говорещия, който повтори същността на обвинението, бе изпълнен с авторитет. То бе толкова ясно, фактите толкова красноречиви и наказанието толкова утвърдено, че сякаш да се спаси изглеждаше невъзможно. Но Хенри отговори нетърпеливо:
— Вярно е че преминах маскиран през постовете ви, но…
— Внимавайте — прекъсна го председателят — военните закони са строги сами за себе си. Няма нужда да утежнявате собственото си положение.
— Подсъдимият има право да оттегли изказването си, ако желае — подчерта единият от съдиите. — Ако получим признанията му, те ще бъдат цялостно използвани за доказване на обвинението.
— Няма да оттегля нищо, щом е истина — каза Хенри гордо.
— Чувствата ви са благородни, сър. Само съжалявам, че един млад офицер като вас се е оставил дотолкова да бъде заблуден от лоялността си, че да бъде използван за целите на измамата.
— Измама? — повтори Уортън. — Смятах че е разумно да се предпазя от попадане в плен!
— Капитан Уортън — един войник никога не трябва да се изправя срещу врага си по друг начин, освен открито, с оръжие в ръка. В Англия съм служил На двама крале, както сега служа на страната си. Но никога не съм отивал срещу врага си освен на дневна светлина и с предупреждение, че отивам като враг.