— Можете да обясните защо влязохте в наша територия маскиран — каза единият съдия с леко помръдване на устните.
— Този възрастен джентълмен пред вас е мой баща — продължи Хенри — Изпаднах в беда, защото отидох да го видя. Освен това, онези територии рядко са във владение на вашите войски, и както говори името им, всеки е свободен да се движи там, когато пожелае.
— Това име, тоест неутрални земи, не е оторизирано от закона. То произлиза от положението в страната. Но когато една армия се придвижва, с нея се придвижват и правата й, а първото от тях е правото да се защити.
— Аз не съм казуист, сър. Но смятам че дължа на баща си чувствата, които имам към него и бих се изложил и на по-големи опасности, за да ги докажа при напредналата му възраст.
— Много похвални чувства — каза председателят. — Господа, тази работа започва да се прояснява. Признавам, че в началото смятах че положението е много сериозно, но никой не може да го съди за това, че се е видял са баща си.
— А имате ли доказателства, че това е било намерението ви?
— Да. Ето тук — баща ми, сестра ми, майор Дънуди всички знаят това.
— Тогава — каза невъзмутимият съдия — може би ще бъдеш спасен. Сър, ще бъде добре да проверим по-подробно нещата.
— Разбира се — отговори председателя оживено. — Нека възрастния мистър Уортън заповяда, за да положи клетва.
Бащата направи усилие да се овладее и като пристъпи напред с несигурни крачки, изпълни изискването на съда.
— Вие сте баща на подсъдимия? — попита полковник Сингълтън с тих глас, след кратка пауза на уважение към вълнението на свидетеля.
— Да, той е единственият ми син.
— Какво ще ни кажете за посещението му у дома ви на двадесет и девети миналия месец?
— Както той каза, дойде за да види мен и сестрите си.
— Беше ли преоблечен?
— Не беше с униформата на шестдесети полк.
— Да види сестрите си! — каза председателят с вълнение. — Имате ли и дъщери, сър?
— Да. Две. Те са тук, в тази къща.
— Беше ли с перука? — намеси се другият съдия.
— Имаше нещо такова на главата му, струва ми се.
— И от колко време бяхте разделени? — попита председателят.
— Година и два месеца.
— Беше ли облечен с палто от груб плат? — попита съдията, като гледаше листа с обвиненията.
— Имаше палто.
— И мислите, че е дошъл само за да ви види?
— Мен и дъщерите ми.
— Смело момче — прошепна председателят в ухото на мълчаливия си колега. — Не виждам заплаха в тази постъпка. Неразумна е, но пък е достойна.
— Знаете ли дали синът ви не е бил натоварен със специална задача от сър Хенри Клинтън? Дали посещението му при вас не е било прикритие за други цели?
— Как мога да знам? — каза мистър Уортън с тревога. — Сър Хенри не би ми доверил такова нещо!
— Знаете ли нещо за този пропуск? — съдията показа документа, който Дънуди бе взел при залавянето.
— Нищо. Кълна се в честта си. Нищо. — Бащата се дръпна от хартията като от зараза.
— Помните клетвата си?
— Не знам нищо.
— Имате ли да кажете още нещо? Това не може да ви помогне, капитан Уортън. Става дума за живота ви. Да докажете невинността си си остава ваша задача. Помислете спокойно. Имате време.
Страховитото спокойствие на съдията ужаси пленника. Добронамереността на полковник Сингълтън лесно можеше да го заблуди по отношение на грозящата го опасност, но упоритостта и хладината на другите двама бе достатъчно красноречива. Той мълчеше и хвърляше умолителни погледи към приятеля си. Дънуди разбра и предложи да свидетелствува. Положи клетвата и го поканиха да изложи каквото знае. Показанията му не промениха съществено нещата и той чувстваше, че няма как да е иначе. Той лично знаеше малко и това малко по-скоро усложняваше положението на подсъдимия, отколкото да го облекчи. Разказът му бе изслушан мълчаливо и многозначителното кимане на третия съдия достатъчно ясно говореше за ефекта предизвикан от него.
— Значи мислите, че подсъдимият не е имал други намерения, освен тези, които твърди? — каза председателят когато Дънуди свърши.
— Никакви други. Залагам живота си за това.
— Ще се закълнете ли?