— Но как мога? Само Бог може да чете душите на хората. Но аз познавам този джентълмен от детинство. Измамата никога не е била негова черта. Той стои над такива неща.
— Казвате, че е успял да избяга и че е бил заловен отново в боя?
— Да. И бе ранен. Виждате, че още трудно движи ръката си. Мислите ли, сър, че би рискувал да попадне отново в плен, ако съвестта му не бе чиста?
— Майор Дънуди, мислите ли че Андре би изоставил бойното поле, ако бе имал възможност да участва в сражения преди да го заловят? Не е ли естествено за един млад човек да търси слава?
— Нима позорната смърт и опетненото име могат да се нарекат слава?
— Майор Дънуди — отговори съдията без да трепне — вие действувахте благородно. Задълженията ви бяха тежки и жестоки, независимо от това, вие ги изпълнихте с чест и достойнство. Нека и ние изпълним нашите по същия начин.
По време на разпитите слушателите проявяваха изключително голям интерес. Повечето от тях, като не правеха разлика между принципите и каузата на обвиняемия, чувстваха, че ако Дънуди не успее да трогне сърцата на съдиите, никой друг няма да успее. Вниманието на мълчаливия съдия бе привлечено от безформеното тяло на Цезар, по чието лице така ясно бе изписана загрижеността и чието изражение толкова се различаваше от това на останалите черни, наблюдаващи събитията с празно любопитство. Той проговори за първи път:
— Нека чуем този чернокож.
Беше твърде късно за отстъпление и преди да успее да се опомни, Цезар се озова пред редица бунтовнически офицери. Разпитът бе оставен на този, който го бе поискал.
— Познаваш ли подсъдимия? — попита той с цялата си сериозност.
— Миела да — отговори Цезар с не по-малко официален тон.
— Той даде ли ти перуката, когато я свали?
— Не трябва мене. Има хубава коса.
— Натовариха ли те да предаваш писма или съобщения, каквито и да е, докато капитан Уортън бе в къщата на господаря ти?
— Прави к’вото кажат.
— Но какво ти казаха да направиш?
— Понякога едно нещо, понякога друго нещо.
— Достатъчно — каза полковник Сингълтън с достойнство. — Имате благородните признания на един джентълмен. Какво повече ще ви каже този роб? Капитан Уортън, разбирате неблагоприятното положение в което сте. Имате ли да добавите още нещо?
За Хенри сега имаше малко надежда. Увереността в добрия изход бързо се изпаряваше и той погледна бледото лице на Франсис, сякаш хубостта й можеше да му помогне. Тя стана и с несигурни крачки се запъти към съдиите. Бледостта и се задържа само за миг и отстъпи мястото си на огнена руменина, а крачките и станаха леки и сигурни, когато застана пред тях. Тя вдигна ръка към челото си и като отмахна падащите кичури, откри красота и невинност, която би могла да развълнува и по-сурови хора. Очите на председателя се замъглиха за миг, сякаш си припомни образа на друга. Той се съвзе бързо и заговори с вълнение, което издаваше тайните му желания:
— Значи вашият брат е споделил с вас намерението си да посети тайно семейството си?
— Не, не — каза тя и притисна с ръка главата си, сякаш за да събере мислите си — не ми каза нищо. Не знаехме че ще дойде докато не го видяхме. Но нима ще трябва да обяснявам на смели мъже, че един син би се изложил на опасност за да се види с единствения си жив родител, във времена като нашите и в положение като нашето.
— Това за първи път ли беше? Никога ли не е ставало дума, че ще направи това? — попита полковникът като се наведе към нея бащински.
— Разбира… разбира се… не… това е само четвъртото му идване… — каза Франсис като забеляза доброжелателното изражение на лицето му.
— Знаех си — възкликна ветеранът като потриваше доволно ръце — това е един буен младеж с горещо сърце и, сигурен съм, смел войник на бойното поле! Как беше преоблечен?
— Никак. Защото не беше необходимо. Територията владееха кралските войски и той можеше да идва когато си поиска.
— Значи сега за първи път дойде не в униформата на полка си? — попита полковникът с тих глас, като отбягваше пронизващите погледи на колегите си.
— О, да. Това е първото му нарушение, ако това въобще е нарушение.
— Но сигурно вие сте му писала… накарала сте го да дойде… Искала сте да видите брат си?
— Че искахме, че желаехме и се молехме да дойде… да, о как се молехме… но контактът с кралската армия би изложил на опасност баща ни и не посмяхме.