Ветеранът се пребори с първото силно чувство, но със стон, който го разтърси целия. Дори се огледа наоколо, осъзнал победата си. При втория пристъп, обаче, не издържа. Главата му, посипана със снега на седемдесет зими потъна на рамото на умоляващото го момиче. Сабята, придружавала го в толкова битки се изплъзна от безчувствената му ръка и той извика:
— Бог да те благослови за стореното! След това се разплака.
Чувствата владяха полковника дълго време. Когато се съвзе, той предаде Франсис на леля й, и обръщайки се към другарите си, каза твърдо:
— И все пак, господа, трябва да изпълним дълга си на офицери. На чувствата си на обикновени хора ще се отдавам после. Каква е присъдата ви над подсъдимия?
Единият от колегите му подаде присъдата, написана докато полковникът бе зает с Франсис и обяви, че това е мнението и на другия му колега.
Там се казваше, че Хенри Уортън е бил заловен да преминава линията на Американската армия като шпионин и с маскировка. В съответствие с военновременните закони, той подлежи на смъртно наказание и съдът го осъжда да го изтърпи. Препоръчваше се това да стане чрез обесване, преди девет часа на следната сутрин.
Смъртното наказание нерядко се изпълняваше без да се иска одобрението на главнокомандващия или на най-старшия офицер при негово отсъствие. Но тъй като щабът на Вашингтон бе в Ню Уиндзър, на западния бряг на Хъдзън, имаше достатъчно време да се изчака отговора му.
— Времето е много кратко — каза ветеранът, стискайки напрегнато молива в ръката си. — Няма ли да има поне ден, за да се подготви един толкова млад човек за небето?
— Кралските офицери дадоха на Хейл49 само час — отговори другарят му. — Осигурили сме необходимото време. Вашингтон може да го удължи или да го помилва.
— Тогава ще отида при него — извика полковникът и върна присъдата с подписа си. — И ако службата на ветеран като мен, или тази на смелия ми син, ми осигурят среща с него, ще спася този младеж.
Той тръгна, изпълнен с щедри намерения по отношение на Хенри Уортън.
Присъдата бе съобщена на затворника с подобаващото съчувствие и след като дадоха няколко необходими нареждания на командващия офицер и изпратиха доклад в главната квартира, двамата други съдии се качиха на конете си и потеглиха със същите каменни лица, каквито бяха и по време на процеса, но и чувство за осъзната безпристрастност и достойнство.
XXVII ГЛАВА
Какво? Присъдата е в сила?
И Клавдио ще трябва да умира?
След като научи присъдата си затворникът прекара няколко часа със семейството си. Мистър Уортън плака със сълзите на отчаянието заради ненавременния край на сина си, а Франсис, след като се съвзе, се почувства толкова нещастна, че и горчивината на самата смърт би й се сторила сравнително лека. Единствено у мис Пейтън имаше лъч на надежда и достатъчно самообладание, за да прецени какво е правилно да направят при тези обстоятелства. Самообладанието на добрата леля по никакъв начин не бе резултат на незаинтересованост от съдбата на племенника й, а по-скоро на инстинктивно доверяване на Вашингтон. Той бе родом от същата колония от която и тя и въпреки че ранната му военна кариера и нейните чести посещения при сестра й, чието семейство накрая бе поела изпяло, бяха попречили някога да се срещнат, тя познаваше добродетелите му и добре знаеше, че строгостта с която бяха известни публичните му изяви, не е част от репутацията в личния му живот. Във Вирджиния той бе известен като последователен, но справедлив и отстъпчив господар и тя в душата си изпитваше гордост, когато свързваше нейните съграждани с човека, който предвождаше армията и до голяма степен определяше съдбата на Америка. Тя знаеше, че Хенри не е извършил престъплението за което бе осъден и с простичката вяра, характерна за честните души, не можеше да си представи тези конструкции и тълкувания на закона, които водеха до наказание, без да е извършено престъпление. Но дори и нейните надежди бяха осъдени скоро да умрат. Към обяд пристигна въоръжен отряд, който опъна шатрите си пред къщата, в която бяха настанени Уортънови, с намерение х да остане до сутринта, за да се придаде тържественост на екзекуцията на английския шпионин.
Дънуди бе изпълнил задълженията си и можеше да се върне в ескадрона си, който нетърпеливо го очакваше, за да го поведе към врага, който бавно се придвижваше нагоре по реката, за да прикрие отряд събиращ продоволствие. С майора бе една част от хората на Лоутън, чиито показания можеха да се окажат нужни за процеса. Командваше ги капитан Мейсън. Признанията на Уортън, обаче, бяха направили излишно изслушването на свидетели от името на народа50. Нежеланието му да се сблъсква с нещастието на близките на Хенри и ужасът да не попадне под влиянието му, накараха Дънуди да прекара това време сам, недалеч от къщата и дълбоко загрижен. Както и мис Пейтън, той се надяваше до известна степен на Вашингтон, независимо че през ума му непрекъснато минаваха ужасяващи съмнения. Той познаваше законите на службата и можеше да прецени главнокомандващия повече като управляващ, отколкото като индивид. Твърде скорошен бе примерът с Андре, който доказваше, че той е над слабостта да помилва. Докато кръстосваше с бързи крачки овощната градина, борейки се със съмненията си, при него се яви Мейсън, напълно готов да се качи на седлото.
49
Американски офицер с това име е бил заловен да събира информация зад британските постове. Той бил съден и екзекутиран, както е посочено в текста. — Б. а.