Франсис поклати глава, но не проговори.
— Не искам радост, която знам, че няма да можеш да изпитваш с месеци. Просто искам да имаш право над името му, да му дадеш безспорно право да се грижи за теб.
Момичето отново направи изразителен жест на отрицание.
— Заради този безпомощен страдалец — той посочи Сара — заради теб, заради мен…
— Замълчи, Хенри, не късай сърцето ми! — каза тя с вълнение. За нищо на света няма да изрека тържествените клетви, които искаш във време като това! Това ще ме направи нещастна до смъртта ми!
— Ти не го обичаш. Тогава спирам да те моля за нещо, което е против желанията ти.
Франсис вдигна едната си ръка за да прикрие лицето си а другата протегна към Дънуди и каза:
— Сега си несправедлив към мен. Преди това бе несправедлив към себе си.
— Обещай ми тогава — каза Уортън след като помълча малко — че веднага след като споменът за съдбата ми избледнее, ще дадеш ръката си на приятеля ми за цял живот.
— Обещавам — каза Франсис и изтегли ръката, която Дънуди пусна дори без да се опита да целуне.
— Е добра лельо — продължи Хенри — тогава ще ви помоля да ме оставите за малко насаме с приятеля ми. Имам да му доверя няколко тъжни неща и не бих искал да ви тревожа с тях.
— Има време да потърсим Вашингтон още веднъж — каза мис Пейтън като тръгна към вратата, после с достойнство добави:
— Ще отида сама. Не може да не послуша една жена от неговата колония. А и имаме някаква връзка със семейството му.
— Защо да не помолим мистър Харпър? — каза Франсис, припомняйки си думите казани на раздяла от госта им.
— Харпър! — извика Дънуди и се обърна към нея рязко. — Какво за него? Познавате ли го?
— Напразно — каза Хенри и го дръпна настрана. — Франсис се вкопчва във всяка дребна надежда. Върви, мила, остави ни да поговорим с Дънуди.
Но тя прочете изражението в очите на майора и се закова на място.
— Бе при нас два дни. Преди да арестуват Хенри.
— И… и познавате ли го?
— Не — отговори тя като дъхът й спря, когато видя напрегнатото очакване на майора. — Не го познаваме. Той дойде при нас през нощта като непознат и остана с нас докато утихна бурята. Но изглежда Хенри го заинтересува и той му предложи приятелството си.
— Какво? — възкликна майорът изумен. — Той познава брат ти?
— Разбира се. По негово настояване той махна маската си.
— И знаеше, че е офицер от кралската армия?
— Да, наистина — извика мис Пейтън. — И той ни предупреди за същата тази опасност.
Дънуди взе фаталния лист, който все още бе там, където бе паднал от ръцете му, и започна напрегнато да го изучава. Нещо сякаш го объркваше. Той прокара ръка през челото си, а всички погледи бяха насочени към него в напрегнато очакване — всички се бояха да се отдадат отново на надеждата, която така жестоко бе унищожена.
— Какво каза той? Какво обеща? — най-накрая попита Дънуди с трескаво нетърпение.
— Каза на Хенри да се обърне към него, ако изпадне в беда. Обеща да спаси сина, заради гостоприемството на бащата.
— Каза това след като знаеше, че е британски офицер?
— Точно така. И имаше предвид точно това, което става сега.
— Тогава — извика майорът високо и се отдаде на радостта си — ти си спасен. Тогава аз ще те спася. Харпър никога не забравя думата си.
— Но има ли тази власт? — попита Франсис — Може ли да отмени твърдото решение на Вашингтон?
— Дали може? Ако той не може, тогава кой друг? Грийн, Хийт и младият Хамилтън са нищо пред него. Но — той се спусна към нея и стисна ръцете и конвулсивно — повтори. Казваш че имаш неговото обещание?
— Наистина, Пейтън. Неговото тържествено обещание, при това знаеше всички обстоятелства.
— Успокойте се — извика Дънуди — успокойте се, защото Хенри е спасен.
Той не остана да им обяснява, а излетя като стрела от стаята и ги остави стъписани. Те продължиха да се чудят, докато чуха тропота на коня му, който препусна с всички сили.
След тръгването му мина много време в което семейството обсъждаше шансовете му за успех. Увереността му донякъде им се бе предала. Те чувстваха, че небето над Хенри отново се прояснява и с отново събудените надежди се съживи и духът им, нещо, което за всички освен Хенри се равняваше на удоволствие. Но неговото състояние бе такова, че не можеше да се занимава с дреболии и няколко часа бе осъден да разбере колко по-нетърпимо е очакването, отколкото сигурното нещастие. Но не и Франсис. С увереността на чувствата тя изпяло се довери на Дънуди и не се тревожеше със съмнения, които сама не можеше да разсее. Тя знаеше че Дънуди ще направи всичко, което е по силите на човек, и помнеше доброто лице на Харпър — това бе достатъчно за да се отдаде на щастието на подновените надежди.