Радостта на мис Пейтън бе по-трезва и тя често упрекваше племенницата си за веселостта й, пред да са съвсем сигурни, че очакванията им ще се изпълнят. Но леката усмивка на устните й сама по себе си противоречеше на сериозността, за която настояваше.
— Но защо, мила лельо? — каза Франсис шеговито при една от тези забележки. — Искаш да подтисна удоволствието от това че Хенри е спасен, а ти самата много пъти си заявявала, че е невъзможно тези, които управляват страната ни да пожертват невинен човек.
— Вярвах че е невъзможно, дете, и още вярвам. Но все пак, в радостта си трябва да сме сдържани, така, както и в тъгата.
Франсис си спомни думите на Изабела и като обърна изпълнените си със сълзи очи към чудесната си леля и отговори:
— Така е. Но има чувства неподвластни на разума. Ах, ето ти тези чудовища, дошли да гледат смъртта на човек, разхождат се сякаш това е лредставление.
— Тя е точно това за наемните войници — каза Хенри като се мъчеше да забрави притесненията си.
— Втренчила си се, мила моя, сякаш това представление те интересува — каза мис Пейтън на племенницата си, която наблюдаваше през прозореца съсредоточено. Но тя не отговори.
Пред себе си виждаше прохода, през който бяха дошли и възвишението с тайнствената планинска колиба. По склона, каменист и оголен, имаше големи и явно непроходими скали, стърчащи тук там сред безлистите, недорасли дъбове. Основата на възвишението бе на не повече от половин миля от къщата и вниманието на Франсис бе привлечено от една човешка фигура, която се появи неочаквано иззад една причудлива скала и също толкова неочаквано изчезна. Това се повтори няколко пъти, сякаш намерението на беглеца (защото на такъв приличаше) бе да разузнае какво правят войските и какво е разположението на обектите в равнината. Въпреки разстоянието, Франсис реши, че това е Харви Бърч. Може би впечатлението се дължеше отчасти на външния вид на този човек, но в немалка степен то бе плод и на увереността оформила се, когато го видя за първи път. Бе сигурна, че това е един и същи човек, макар че сега липсваше това, което преди бе взела за чувала на търговеца. Във въображението й Харви бе свързан с тайнственото поведение на Харпър и при по-спокойни обстоятелства тя не би пазила тези подозрения за себе си. Сега обаче тя наблюдаваше второто появяване на търговеца без да говори и се мъчеше да разбере каква е връзката на този необикновен човек със съдбата на семейството й. Той наистина бе спасил Сара от удара, който я очакваше по-късно и никога не бе показвал враждебност към тях.
След като дълго време стоя, взирайки се в очакване напразно фигурата да се появи отново, Франсис се обърна към близките си в стаята. Мис Пейтън седеше до Сара, у която имаше някои признаци, че разбира какво става наоколо, но все още бе безразлична към радост и тъга.
— Предполагам, скъпа, вече си добре запозната с живота на един полк — каза мис Пейтън. — За една войнишка жена, това е полезно.
— Още не съм войнишка жена — каза Франсис и се изчерви. — И нямаме много основания да желаем още една сватба в семейството си.
— Франсис — възкликна брат й, като стана и закрачи нервно из стаята. — Не докосвай пак тези струни, умолявам те. Докато положението ми е несигурно, искам да съм в добри отношения с всички.
— Тогава нека несигурността престане — извика Франсис и скочи към вратата. — Ето го, иде Пейтън с радостната новина.
Още не бе завършила, когато вратата се отвори и влезе майорът. На лицето му не бе изписана нито победа, пито поражение, но явно бе объркан. Той пое ръката, която Франсис му подаде, но веднага я пусна и седна в един стол, видимо уморен.
— Не си успял! — каза Уортън с разтуптяно сърце, но външно овладян.
— Видя ли Харпър? — попита сестра му и пребледня.
— Не можах. Пресякох реката в една посока, а той трябва да я е пресякъл в другата. Върнах се веднага и го следвах няколко мили в планините, но необяснимо го изгубих. Дойдох тук, за да ви успокоя. Тази нощ ще го намеря и Хенри ще е спасен.