— Ще ти кажа нещо, добра жено — отговори ефрейторът като я избута внимателно настрана. — Не смятам на мой гръб никой да отива на небето. За неизпълнение на заповед добре ще ме наредят долу на постовете. Слез долу, попитай лейтенант Мейсън и ако разреши, можеш да доведеш цяло паство. Поехме поста от пехотинците преди няма и час и не искам да се говори, че сме по-лоши от тях.
— Пусни жената — каза Дънуди строго, когато забеляза за първи път, че часовият е от неговия ескадрон.
Ефрейторът вдигна ръка до шапката си и замълча почтително, а жената влезе.
— Долу има един преподобен господин, дошъл да утеши отиващата си душа, на мястото на нашия свещеник, който е зает с погребение, което не може да се отложи.
— Покапете го веднага — каза Хенри с нетърпение.
— Но ще го пусне ли часовия? Не ми се ще един приятел на мистър X да бъде грубо спрян на прага. При това е непознат.
Всички погледи се обърнаха към Дънуди, който погледна часовника си, каза си няколко думи с Хенри на половин глас и излезе следван от Франсис. Затворникът бе изразил желание да бъде доведен свещеник от неговата вяра и майорът му бе обещал, че ще доведе такъв от градчето Фишкил, през което щеше да мине на път за ферибота, където щеше да чака връщането на Харпър. Мейсън скоро се поклони на прага и прие искането на стопанката, след което се появи и свещеникът.
Човекът, който влезе предшестван от Цезар и следван от стопанката бе прехвърлил средната възраст и можеше да се каже, че наближава към другия край. На ръст той бе над средния, макар че слабостта му можеше да заблуди и за височината му. Лицето му бе остро и неподвижно и сякаш всеки мускул бе фиксиран в стегнато положение. Това лице изглежда никога не бе се радвало и не бе стояло отпуснато и сякаш вечно се бе мръщило на пороците на човечеството. Веждите бяха надвиснали, тъмни и отблъскващи и човек очакваше да види очи с не по-малко ужасяващо изражение, но въпросните органи бяха скрити зад големи зелени очила, иззад които хвърляха свирепи погледи, които вещаеха деня на последния гняв. Всичко у него бе упрек, прокоба и фанатизъм. Дълга, права коса, черна и сива се спускаше по врата му и от двете страни на лицето му, които отчасти скриваше, и се разделяше на път в средата на челото. На върха на тази грозна гледка имаше, леко наклонена напред така че да скрива отчасти лицето, огромна, тривърха шапка. Палтото, панталоните и чорапите му бяха от захабена черна материя, обувките му бяха нелъснати и две големи метални токи почти ги закриваха.
Той влезе в стаята вдървено и като зае стола, предложен му от черния, кимна с мълчаливо достойнство. Няколко минути никой не се осмели да наруши злокобната тишина — Хенри изпитваше към госта отвращение, което напразно се опитваше да победи, а той самият от време на време изпускаше въздишки и стонове, които заплашваха да разрушат неравностойната връзка между възвисената душа и нескопосаното й жилище. Докато траеше тази мъртвешка пауза, мистър Уортън с чувства малко различаващи се от тези на сина му, изведе Сара от стаята. Излизането му бе проследено от божия служител с презрителна гримаса. Той започна да си тананика мелодията на популярен псалм, като напълно й придаде богатството на тоновете, характерно за източното53 псалмопение.
— Цезар — каза мис Пейтън — предложи на джентълмена да се подкрепи. Сигурно има нужда от това след ездата.
— Силата ми не е в нещата от този живот — каза божият служител с глух, гробовен глас. — Три пъти днес служа на моя Господар и не съм припаднал. Но все пак, не е неразумно да подкрепя тази тленна плът, защото „работникът си заслужава заплатата“54. Той отвори огромна паст и изля вътре предложеното му бренди, като го остави да се плъзне надолу с лекотата, с която човек обикновено потъва в греховността.
— Боя се, сър, че умората ще ви попречи да изпълните това, което любезността ви е накарала да предприемете.
— Жено! — възкликна непознатия енергично — Кога съм бягал от дълга си? Но, „не съдете, за да не бъдете съдени“55, и не се заблуждавайте, че на очите на смъртните е дадено да видят намеренията на Всевишния!
— Не — отговори старата мома смирено, отблъсната от думите му. — Не се опитвам да съдя нито намеренията, нито делата на другите хора. Най-малко пък тези на Всемогъщия.
— Така трябва, така трябва, жено — отвърна свещеникът високомерно. — Смиреността подхожда на пола ти и нищетата ти. Твоята слабост те тласка с главата надолу към бездната на унищожението.
53
Под „източно“ тук се разбира това, принадлежащо на щатите от Ню Инглънд, които, след като са били първоначално населени с пуритани, все още запазват много характерни особености. — Б. а.