Драгуните се събраха с радостно нетърпение наоколо, а свещеникът погледна многозначително капитана, който вече се бе качил на коня.
— Разбира се. Защото такъв е моят дълг. Цезар, ти можеш да тръгваш. Предай бележката, вземи книгата и веднага се връщай, защото затворникът се нуждае от нея. Часовете му са преброени.
— Да, да, Цезар. Върви и донеси книгата — извикаха половин дузина гърла и всички се скупчиха около свещеника в очакване на веселба.
Търговецът се боеше, че при безцеремонното им отношение могат да съборят шапката и перуката му, при което неминуемо щяха да го заловят. Ето защо не се поколеба да приеме искането им. Той се качи на съндъка, прокашля се веднъж, дваж, хвърли няколко погледа на капитана, който не бе мръднал и започна:
— Ще призова вниманието ви, братя мои, към тази част на Писанието, която се намира във втората книга Самуилова, или „Царства“, и чиито текст гласи:
И царят оплака Авенира, нареждайки: нима като един глупак трябваше да умре Авенир? Ръцете ти не бяха свързани, нозете ти не бяха оковани; и ти падна, както падат от разбойници. И целият народ начена още повече да го оплаква.58 Цезар, тръгвай казах и донеси книгата както ти казах. Духът на господаря ти страда за нея сега.
— Чудесен текст — извикаха драгуните — продължавай и нека черният остане. Той също има нужда от просвещение, както и всеки друг.
— Какво нравите тук, разбойници? — извика лейтенант Мейсън, който се връщаше от разходката, на която бе отишъл за да наблюдава вечерната проверка на пехотата. — Заминавайте всички по местата си, и като проверя, да не намеря ненахранен кон и непочистена конюшня!
Думите му подействаха като магия на драгуните и един свещеник не би могъл да желае по тихо паство, макар че би желал по-многобройно. Мейсън още не бе свършил, когато от слушателите остана само Цезар. Търговецът използва тази възможност за да се качи на коня, но трябваше да запази тържествеността на движенията си, защото забележката на драгуна относно конете им бе съвсем правилна и дузина техни коне стояха оседлани и готови да понесат ездачите си за миг.
— Е, сложи ли юзда на душата на този несретник, та да може божеството да го яхне за последната езда?
— Злото говори с езика ти, невежи човече — каза свещеникът като вдигна ръце и отправи изпълнен с ужас поглед нагоре — и ще се махна от теб невредим, както Данаил се освободи от лъвовете.
— Махай се, лицемерни псалмопоецо. Маскиран измамник! — каза Мейсън презрително. — Кълна се във Вашингтон! Един честен човек би се разтревожил като разбере за какви хищници си пролива кръвта! Ако ми паднеш в една плантация във Вирджиния само за четвърт час ще те науча да кълвеш тютюна като пуйка.
— Отивам си и изтърсвам прахта от нозете си, та нито прашинка от това грешно място да не мърси облеклото на божи служител.
— Тръгвай, или ще изтърся прахта от гърба ти, заговорничещ мошеник такъв! Да проповядва на хората ми! Холистър им натъпка главите с дяволи! Станали бяха много съвестни, та не можеха да нанесат удар, който да разреже кожата! Но, чакай малко, мистър Черньо, ти къде си тръгнал с такава богоугодна компания?
— Отива — заговори свещеникът бързо — да донесе една книга за утеха и поука на душата на този грешник горе. Неговата душа бързо ще стане бяла, нищо че отвън е черен и недодялан. Ще лишиш ли един умиращ от утехата на религията?
— Не, нещастнико, съдбата му и без това е зла, а и добра закуска ни устрои леля му преди време. Господин Страшен съд, ако младежът трябва да умре по нравилата, нека стане под напътствията на джентълмен. И те съветвам да не вясваш вече скелета си сред нас, или ще те одера жив.
— Махам се с удоволствие от такъв сквернословец и презрял доброто! — каза Бърч и тръгна бавно и със свещеническо достойнство надолу по пътя, следван от предполагаемия Цезар. — Оставям те с това, което ще е твое проклятие и с радост се сбогувам!
— Проклет да е! — процеди Мейсън. — Язди като торба и краката му стърчат като върховете на шапката му! Де да ми падне в низината, където законите не са така строги…
— Началника на стражата! Началника на стражата! — извика часовият. — Началника на стражата!
Лейтенантът полетя нагоре по тясната стълба към стаята със затворника и попита какъв е този шум.
Войникът стоеше пред отворената врата и гледаше с подозрение предполагаемия британски офицер. Когато лейтенантът му дойде, той застана почтително и каза озадачено: