— Не знам, сър, но ей сега затворникът ми се стори странен. Откакто си тръгна проповедникът не прилича на себе си, но трябва да е той! Същата напудрена глава и кръпката на ръкава, където е бил ранен.
— Значи целият този шум е само защото се съмняваш, че това е затворника, така ли, господинчо? Кой друг мислиш че може да е?
— Не знам кой друг може да е — отговори часовият намръщено — но май е станал по-дебел и по-нисък, ако е той. И вижте сам, сър, целият се тресе, като трескав.
Това бе самата истина. Цезар слушаше разговора с тревога и след като се поздрави с умелото бягство на господаря си, мислите му съвсем естествено се върнаха към последствията за собствената му личност. Паузата, след последните думи на часовия никак не спомагаше за възвръщането на способностите му. Лейтенант Мейсън разглеждаше със собствените си очи подозрителната фигура на чернокожия и Цезар разбра това, като погледна през една пролука под едната си ръка, оставена с цел да разузнава положението. Капитан Лоутън би разкрил измамата веднага, но погледът на Мейсън не бе така остър, както този на командира му. Ето защо, той се обърна доста презрително към войника и тихо му каза:
— Този анабаптист, методист, квакер, бандит-псалмопоец е уплашил момчето с брътвежите си за огньове и сяра. Ще ида да го развеселя с малко приказки за нормални неща.
— Чувал съм, че от страх хората побеляват — каза войникът и очите му щяха да изпаднат от орбитите си — но кралският капитан изглежда е станал черен!
Наистина, Цезар не бе успял да чуе какво говори Мейсън и тъй като случилото се досега вече бе събудило у него всички възможни страхове, той несъзнателно бе дръпнал перуката от едното си ухо за да чува по-добре, без изобщо да съобрази, че цветът му ще го издаде. Часовият бе забелязал това действие. Вниманието на офицера веднага се насочи натам и като забрави цялото съчувствие към колегата офицер, изпаднал в беда, или с две думи, като забрави всичко останало, освен порицанието, което щеше да получи частта му, той скочи напред и сграбчи ужасения африканец за гърлото. Цезар разбра че е разкрит веднага щом чу да се споменава цвета му и още при първия удар на ботуша на Мейсън в пода, той скочи на крака и веднага се придвижи към един от ъглите на стаята.
— Кой си ти? — извика лейтенантът и започна да блъска главата на негъра в стената при всеки следващ въпрос. — Кой по дяволите си ти, и къде е англичанинът? Отговаряй, гарго такава, или ще те обеся на бесилката на шпионина!
Цезар остана мълчалив. Нито заплахите, нито ударите успяха да измъкнат отговор от него, докато лейтенантът не изпрати тежкият си ботуш напред, движение, което го съприкоснови с най-чувствителното място на чернокожия — пищялът му. И най-твърдият характер не би издържал повече и Цезар поддаде. Първите му думи бяха:
— Божи мой, миста, мисли аз не боли?!
— Небеса! Това е самият негър! Мошеник! Къде е господарят ти? Кой беше този свещеник? — Докато говореше той направи движение, сякаш щеше да продължи атаката, но Цезар извика за милост и обеща да каже всичко.
— Кой беше свещеникът? — повтори лейтенантът и дръпна назад големия си ботуш, като го задържа в заплашително положение.
— Харви, Харви — извика Цезар, танцувайки от единия на другия си крак, сякаш се боеше, че и двата могат да станат обект на нападението.
— Кой Харви, черни мошенико? — извика нетърпеливо офицерът и за да си отмъсти в пълна степен, пусна крака си в движение.
— Бърч! — изпищя Цезар като падна на колене и по лъскавото му лице се затъркаляха големи сълзи.
— Харви Бърч! — повтори драгунът като блъсна негъра настрани и изскочи от стаята.
— На оръжие, на оръжие! Петдесет гвинеи за търговеца-шпионин! На конете, на конете! Бързо!
По време на бъркотията, настъпила при вдигането на драгуните по тревога, Цезар стана от пода, където го бе съборил Мейсън, и започна да гледа раните си. За щастие бе паднал на главата си, така че нямаше материални щети.
XXIX ГЛАВА
И хукна Гилпин през глава
перука, шапка — всичко.
И хич не знаеше сега,
какво ли ще да става.
Пътят, който трябваше да изминат търговецът и капитанът преди да достигнат до подслона на върха, в продължение на половин миля се виждаше изцяло от къщата в която пленникът доскоро бе затворен. Той минаваше през тучната равнина, достигаща до самото подножие на планината, която на това място се издигаше почти перпендикулярно нагоре, след това завиваше надясно и следваше извивките на природата.