За да запазят предполагаемата разлика в положението си, Харви яздеше малко по-напред от спътника си и с достойнство, подобаващо на ролята му. В дясно бяха опънали палатките си споменатите вече пехотинци и стражите им обикаляха с равни крачки наоколо.
Първият импулс на Хенри бе да пришпори коня си веднага и с един coup de main59 не само да избяга, но и да се освободи от несигурността на положението си. Но движението му напред бе моментално спряно от търговеца.
— Спри! — извика му той и ловко препречи пътя с коня си. — Искаш да убиеш и двама ни ли? Дръж се като черен, който следва господаря си! Не видя ли конете им оседлани и готови пред вратата? Колко време мислиш че ще можем да бягаме с тези кранти пред вирджинците? Всяка стъпка, която направим без да събудим подозрение се равнява на ден от живота ни. Язди след мен и не се обръщай назад. Хитри са като лисици и са кръвожадни като вълци!
Хенри неохотно овладя нетърпението си и послуша търговеца. Но във въображението си той непрекъснато чуваше звуци, сякаш преследването е започнало, макар че Бърч се обръщаше назад под претекст че разговаря със слугата си и го уверяваше, че всичко е спокойно.
— Но Цезар няма да остане неразкрит дълго време — каза Хенри. — Не е ли по-добре да препуснем и докато се сетят защо, вече да сме се скрили в гората?
— Малко ги познаваш, Хенри — отговори търговецът. — В този момент ни наблюдава един сержант и си мисли, че нещо не е наред. Гледа ме като тигър плячката си. Там на сандъка направо подозираше, че нещо не е наред. По-добре възпри коня си — трябва да сме на бавен ход. Той държи седлото. Ако се качи на коня — изгубени сме. Пехотинците ще ни стигнат с мускетите си.
— А какво прави той сега — попита Уортън и дръпна юздите на коня, макар че бе притиснал петите си в хълбоците му, готов за скок.
— Гледа на другата страна. Давай полека. Не толкова бързо, не толкова бързо. Виж часовия пред нас. Погледът му е остър.
— Не обръщай внимание на пехотинеца — каза Хенри с нетърпение. — Той само може да стреля по нас, докато драгуните могат да ме заловят отново. Харви, зад нас по пътя има конници. Нищо особено ли не виждаш?
— Хъм, виждам нещо особено зад храстите в ляво. Обърни малко глава и видът му може да ти е от полза.
Хенри се обърна нетърпеливо и кръвта замръзна във вените му, когато видя че минават покрай бесилката, без съмнение предназначена за него. Той извърна лице с неприкрит ужас.
— Това е предупреждение да бъдеш благоразумен — каза търговецът философски.
— Ужасна гледка, наистина — отговори Уортън и потри очи, сякаш да прогони кошмарното видение.
Търговецът се обърна малко назад и заговори с мрачна горчивина:
— И все пак, капитан Уортън, ти виждаш бесилката, когато залязващото слънце ни осветява с цялата си сила, въздухът който дишаш е чист и свеж заради планините пред теб. С всяка стъпка омразната бесилка остава назад, всяка пукнатина, всяка безформена скала в планината може да стане твое убежище от отмъщението на враговете. Но аз съм виждал бесилката да се издига там, където няма къде да избягаш. На два пъти са ме погребвали в тъмници, окован с вериги, прекарвал съм мъчителни нощи и съм чакал зората да ми донесе смъртта на позора. Потта се е стичала по тялото, когато ми се е струвало, че са изцедени жизнените му сокове и ако съм се осмелявал да погледна навън, през железните решетки, за да погледна природата, дарена и на най-малките Негови създания, виждал съм бесилката пред очите си, като болна съвест, измъчваща душата на умиращ. Още четири пъти са ме хващали, освен последния. На два пъти си мислех, че времето ми е дошло. Трудно е да умреш, капитан Уортън, но последните си минути да прекараш сам, без съчувствие, да знаеш, че никой край теб дори и не помисля за съдбата, която за теб означава раздяла с всичко земно, да си помислиш, че след няколко часа ще те изведат от мрака, който при мисълта за това, което те очаква ти става скъп, да видиш деня и всички очи вперени в теб, сякаш си див звяр и да ти причернее пред очите сред подигравките и презрението на други човешки същества — ето това, капитан Уортън, наистина значи да умреш.
— Нима наистина си бил толкова близо до смъртта?
— Не съм ли звярът срещу който всички са се вдигнали през последните три години? Веднъж дори ме закараха до самата бесилка. Отървах се само защото нападнаха кралските войници. Ако бяха закъснели с четвърт час, щях да съм умрял. Там бях сред безчувствени мъже и зяпащи жени и деца. Като някакво проклето чудовище. Когато се молех на Бога в ушите ми изреждаха престъпленията ми. И когато в тази тълпа се оглеждах за да видя едно единствено лице на което да има съчувствие, не намирах такова — нито едно. Всички ме проклинаха като отрепка, която е готова да продаде страната си за злато. В очите ми слънцето светеше по-силно от обикновено — но това беше за последен път. Нивите бяха весели и хубави — всичко беше сякаш този свят е някакъв рай. О, колко сладък ми се стори животът в този момент! Ужасно време бе това, капитан Уортън, и то за теб е непознато. Имаш близки, които да ти съчувстват, а аз имах само баща си. Той щеше да ме оплаче, когато научи за смъртта ми. Наблизо нямаше жал, нямаше състрадание да ме успокои. Сякаш всички ме бяха изоставили. Струваше ми се, че дори Той е забравил, че ме има.