— Какво! Чувстваше, че Бог те е изоставил?
— Бог никога не изоставя слугите си — каза Бърч почтително и по лицето му се изписа набожността, която до сега само бе имитирал.
— Тогава кой е този „той“?
Търговецът се изправи на седлото вдървен, както подхождаше на външния му вид. Огънят, залял страните му, постепенно изчезна и бе заменен от сериозното изражение на непоколебимо самоунижение. Той заговори като на негър:
— На небето няма разлика в цвят, братко, така че у теб има това, за което ще трябва да даваш сметка, когато му дойде времето — той понижи глас. — Последният страж е наблизо. Не се обръщай, ако ти е мил животът.
Хенри си спомни в какво положение се намира и веднага влезе в ролята на низш слуга. Необяснимият изблик на Харви бе забравен поради чувството за собствената му беда и с неговото събуждане, той отново почувства тежестта, която го бе напуснала за миг.
— Какво виждаш, Харви? — попита той когато видя че търговецът гледа назад със злокобен интерес.
— Нещо, което не вещае нищо добро за нас. Хвърли маската и перуката. Ще ти трябват всичките ти сетива веднага. Хвърли ги на пътя. Пред нас няма нищо страшно, но зад нас са тези, които ще ни гонят докрай.
— Тогава — извика капитанът и хвърли реквизита на пътя — да наваксаме загубеното време колкото се може по-бързо!
— Спокойно. Те са под тревога, но няма да тръгнат без офицер, освен ако не видят че бягаме… ето го идва…тича бързо… към дузина са на седлата, но той затяга ремъка… надяват се да ни изненадат… ето, качи се. Сега галоп, капитан Уортън, и язди по петите ми. Ако ме изпуснеш, загубен си!
Нямаше нужда от второ подканяне. В момента, в който Харви препусна с всички сили, капитанът се втурна по петите му и караше горкото животно да тича с всички сили. Бърч сам бе избрал коня си и въпреки, че бе много по-лош от чистокръвните и охранени жребци на драгуните, той многократно надминаваше малкото конче, което бяха решили, че е достатъчно за Цезар Томсън. Още с първите скокове капитанът се увери, че бързо изостава от спътника си, а с един поглед назад разбра, че преследвачите се приближават не по-бавно. С отчаянието, което прави нещастието два пъти по-лошо, ако трябва да го преживеем сами, Хенри извика силно на Харви да не го изоставя. Търговецът веднага дръпна юздите и заязди до Уортън. Перуката и шапката му бяха паднали на пътя още щом започна да язди в галоп и тази метаморфоза бе забелязана от драгуните, които отбелязаха факта с необуздан вик, който сякаш щеше да пробие ушите им — толкова силен бе този вик и толкова малко разстоянието между тях.
— Не е ли по-добре да оставим конете и да тръгнем към планината вляво. Оградата ще ги спре.
— Там ни чака бесилото — отговори търговецът. — На наши две крачки те правят три и оградата ще ги спре, колкото нас ни спират тези кални коловози. До завоя има четвърт миля, след това има разклон и ще спечелим малко време докато се чудят кой път сме хванали.
— Но този кон вече е свършил! — извика Хенри и удари животното с края на юздата, а Харви пусна в действие тежкия, кавалерийски камшик, който носеше. — Няма да издържи и половин миля повече!
— Четвърт стига. Четвърт миля ще ни спаси, ако правиш, каквото ти кажа.
Донякъде окуражен от хладнокръвието и увереността на търговеца, Хенри продължи да пришпорва коня си мълчаливо. След малко стигнаха до завоя и когато минаха покрай някакви ниски храсти, беглеците зърнаха преследвачите си пръснати по протежение на пътя. Мейсън и сержантът, възседнали по-бързи коне от останалите, бяха по-близо до тях, отколкото търговецът изобщо предполагаше, че е възможно.