Лицето му бе зачервено и объркало, в държанието му се чувстваше разочарование.
— Франсис, това бе дръзко! Не! Обидно! — каза той и се отпусна в един стол. — Да избяга в мига, в който го уверих, не е в безопасност! Почти съм убеден, че се радваш, когато има различия в чувствата ни и в нещата, които сме длъжни да правим!
— В задълженията ни е възможно да има различия — отговори тя и като се приближи, се облегна на стената. — Но не и в чувствата ни, Пейтън. Не може да не се радваш за спасението на Хенри!
— Но никаква опасност не го грозеше! Харпър му е обещал, а на неговата дума може да се довериш. О, Франсис, Франсис, ако познаваше този човек, никога не би се съмнявала в него. Нито би ме довела до това ужасно положение!
— Какво ужасно положение? — попита тя, като дълбоко съжаляваше за чувствата му, но и всячески се стремеше да удължи разговора.
— Как какво? Нима не съм длъжен да прекарам нощта на коня си в преследване на брат ти? Когато можеше да дойда при него и с радост да му кажа, че съм допринесъл за избавлението му? Караш ме да се чувствам твой враг! Аз, който бих пролял и последната си капка кръв за теб! Повтарям, Франсис, това е безразсъдство, това е обида, това е една ужасна грешка!
Тя се наведе към него и боязливо взе ръката му, а с другата нежно махна къдриците от горящото му чело.
— Защо изобщо да тръгваш, мили Пейтън? Ти си направил достатъчно за страната си и тя не може да иска такава жертва от теб.
— Франсис, мис Уортън! — извика той и като скочи на крака, закрачи нервно из стаята с пламтящо под загара лице и чувство за наранено достойнство. — Не става дума за страната, а за моята чест. Нима не е избягал от охраната на моя ескадрон? Попе този удар можеше да ми бъде спестен! Но ако очите на вирджинците са слепи за измамата, то конете им са бързи и сабите остри! Ще видим още преди изгрев слънце, дали някой ще мисли, че красотата на сестрата е осигурила прикритие за брата! Да, да — засмя се той горчиво — бих искал дори сега да видя кой ще си помисли, че може да съществува такова предателство!
— Пейтън, мили Пейтън — каза Франсис изплашена от лошия му поглед — смразяващ кръвта ми! Нима би убил брат ми?
— А не бих ли умрял за него? — каза Дънуди като омекна. — Знаеш, че бих го направил. Но съм ужасен от подозренията, които ще паднат върху мен. Какво би помислил Вашингтон, ако някога се оженя за теб и той научи?
— Ако само това е причината да действаш така спрямо брат ми — отговори Франсис с несигурен глас — нека той никога не научи за това.
— И това е утеха?
— Не, мили Пейтън, нямах предвид нищо грубо или лошо. Но не мислиш ли, че ни поставяш в по-голяма зависимост от Вашингтон, отколкото е в действителност?
— Главнокомандващият ме познава — каза майорът гордо. — Нито пък ти си толкова незабележима, колкото си скромна. Франсис, вярвам ти когато казваш, че ми съчувстваш. И за мен е важно да съм заслужил чувствата ти. Но губя ценно време. Тази нощ трябва да преминем през планините, за да можем да сме готови за утрешния ден. Мейсън вече очаква заповедта ми. Франсис, оставям те с натежало сърце. Можеш да ми съчувстваш, но не се безпокой за брат си — той ще бъде заловен отново, но косъм няма да падне от главата му.
— Спри, Дънуди, умолявам те — извика Франсис задъхана, когато видя, че стрелката на часовника трябваше да измине много път до желания час. — Преди да тръгнеш, прочети тази бележка, която Хенри остави за теб и която без съмнение е отправил към човек, когото смята за приятел от детинство.
— Франсис, уважавам чувствата ти, но ще дойде време, когато и ти ще ме разбереш.
— Това време е дошло — отговори тя и протегна ръка, неспособна повече да имитира недоволство.
— Къде намери тази бележка? — попита той, докато погледът му пробягваше през редовете. — Горкият Хенри, той наистина е приятел. Ако някой желае щастието ми, това той!