— Така е. Той го желае и, повярвай, всяка дума е истина!
— Вярвам му, мило момиче, той иска да се обърна към теб за уверение. Мога ли да се доверя така и на теб?
— Можеш, Пейтън.
— Тогава прочети сама и потвърди думите си. — Той и подаде бележката.
Франсис я пое изненадана и прочете следното:
Животът е твърде ценен, за да се поверява на нещо, което не е съвсем сигурно. Напускам те, Пейтън, със знанието единствено на Цезар и те моля да имаш милост към него. Но имам една грижа, която ме притиска тежко — погледни стария ми баща. Той ще бъде обвинен за предполагаемото престъпление на сина си. Погледни сестрите ми, които оставям без закрила. Докажи, че обичаш всички ни. Нека свещеникът, който ще доведеш ви свърже теб и Франсис още тази нощ и стани наш брат, съпруг и син.
Бележката падна от ръцете на Франсис и тя се опита да повдигне поглед към лицето на Дънуди, но не успя и засрамена го сведе към пода.
— Заслужавам ли това доверие? Ще ме изпратиш ли тази нощ да търся брат си, или офицерът на Конгреса ще търси офицера на краля?
— А ти би ли изпълнил дълга си в по-малка степен, ако съм твоя жена? Това как ще помогне на Хенри?
— Повтарям, Хенри е в безопасност. Думата на Харпър е гаранция за това. Но аз ще покажа на света — той може би се лъжеше до известна степен — един младоженец, който изпълнявайки дълга си арестува брата на съпругата си!
— А дали светът ще разбере такава безупречна честност? — каза Франсис със замислен вид, който събуди хиляди надежди у любимия й. Наистина, изкушението бе голямо. Май нямаше друг начин да го задържи докато мине фаталния час. Думите на Харпър, който й бе казал, че вече не може да направи много за брат й, и че всичко зависи от спечеленото време, бяха дълбоко запечатани в съзнанието й. Освен това, съществуваше и опасността да бъде вечно разделена от този, когото обича, ако той залови отново брат й. Трудно е да се преценяват човешките чувства, а те преминават през женското сърце с бързината и яркостта на мълния.
— Защо се колебаеш, мила Франсис? — извика Дънуди, който внимателно гледаше лицето й. — След няколко минути мога да имам правото да те защитя като съпруг.
Главата на Франсис се замая. Тя погледна угрижено часовника, който сякаш бе спрял с намерението да я измъчва.
— Отговори ми Франсис. Да повикам ли леля ни? Решавай, времето не чака.
Тя се опита да отговори, но само успя да прошепне нещо неразбираемо, което любимият й, по прастар обичай, изтълкува като съгласие. Той се обърна и полетя към вратата, но тя овладя гласа си:
— Чакай, Пейтън. Не мога да вляза в този Свещен съюз с измама на съвестта си. Видях Хенри след като избяга и за него най-важно е времето. Ето ти ръката ми. Ако я приемеш, знаейки последствията от забавянето ти — твоя е.
— Да не я приема? Приемам я като най-скъп дар от небето. За всички ни има достатъчно време. За два часа ще пресека планините и утре до обяд ще се върна с опрощението на Вашингтон, а Хенри ще помогне да е весел бракът ни.
— Тогава, чакай ме тук след десет минути — каза Франсис, облекчена от признанието си и изпълнена с надежди, че ще осигури спасението на Хенри. — Ще дойда за да изрека клетвата, която ще ме свърже с теб завинаги.
Дънуди я задържа колкото да я притисне до гърдите си и отиде да повика свещеника.
Мис Пейтън прие новините от племенницата си с голямо изумление и известно неудоволствие. Такава набързо уредена сватба противоречеше на всички правила на приличието и порядките. Но Франсис със смирена твърдост заяви, че решението е взето и че отдавна има благословията на близките си, които очакват само тяхната готовност. Бе обещала на Дънуди и желаеше да изпълни обещанието си. Тя не смееше да каже повече, за да не застраши Бърч или Харпър, или и двамата. Мис Пейтън не бе свикнала да се противопоставя и тъй като наистина бе много привързана към роднините си, възраженията й отстъпиха пред твърдостта на Франсис. Мистър Уортън бе твърде повлиян от увереността, че трябва пасивно да се подчинява и да не се противопоставя на желанията на офицер от американската армия от ранга на Дънуди и дъщеря му, придружена от него и сестрата на покойната му съпруга, влезе в стаята при майора в уреченото време. Той и свещеникът вече бяха там. Без излишна сдържаност, Франсис мълчаливо постави халката на майка си в ръката на младоженеца и след кратка подготовка мис Пейтън каза, че церемонията може да започва.
Часовникът бе право пред очите на Франсис и тя час по час го поглеждаше угрижено, но тържественият глас на свещеника скоро привлече вниманието й и тя се съсредоточи върху клетвата, която трябваше да произнесе. Церемонията бързо завърши и когато прозвуча последната благословия, часовникът показваше девет — часът посочен от Харпър. От плещите на Франсис падна тежък товар.