Тялото на Вашингтон отдавана лежеше в гроба, но тъй като с времето се заличават всякакви политически вражди и лична завист, името му непрекъснато получаваше нов блясък и оценките за него, не само в страната, но и в чужбина, ставаха все по-положителни. Той бе вече признат за герой на една епоха на разума и истината, и много млади сърца, гордост за армията ни през 1814 година, вдъхновени от спомена за великото име на Америка, тайно биеха с надеждата да повторят, поне до известна степен, славния му пример. Тези благородни надежди у никого не бяха по-силни, отколкото у един млад офицер, който на двадесет и пети юли, през кървавата 1814 година стоеше на една скала и наблюдаваше големия водопад. Той бе висок и добре сложен, силата и енергичността му бяха в добро съотношение, а черните му очи бяха искрящи и подвижни. Понякога, когато гледаше водата, спускаща се под краката му, в тях се появяваше дръзкият поглед на ентусиаст. Но гордият му израз се смекчаваше от линията на устата, около която играеше прикрита дяволитост и му придаваше почти женска хубост. На лъчите на залязващото слънце косата му блестеше като златна и полъхът от водопада нежно помръдваше къдриците над челото, чиято белота говореше, че единствено слънцето е причина за по-тъмния цвят на преливащото от здраве лице. До него стоеше друг офицер и двамата, като се съди по проявения интерес, изглежда виждаха това чудо на природата за първи път. Те стояха без да говорят дълго време, когато вторият посочи със сабята си към пропастта и възкликна:
— Гледай, Уортън! Ей там един човек пресича почти през водовъртежите и е с лодка като орехова черупка!
— Има раница, може би е войник — отговори другият. — Хайде да слезем долу, Мейсън и да видим що за птица е.
Докато достигнат до непознатия измина доста време. Противно на очакванията им, той се оказа в доста напреднала възраст и не придружаваше лагера на войските. Годините му може би бяха седемдесет, но личаха повече по сребърната му коса, надвиснала над набръчканото му чело, отколкото от някакви други признаци на остаряване. Тялото му бе слабо и приведено, но тази стойка бе резултат на навик, тъй като сухожилията му бяха изпънати от половинвековен тежък труд. Облеклото му бе бедно и броят на кръпките издаваше немотията му. На гърба си носеше полупразен чувал, заради който бяха сгрешили професията му. Размениха поздрави и младежите изразиха изненадата си, че един толкова възрастен човек може да се осмели да се приближи толкова до водовъртежите на водопада, а старецът, с глас, който издаваше възрастта му, попита за новините от войната.
— Бихме червенодрешковците онзи ден в равнините — отговори този, чието име бе Мейсън — и оттогава си играем на криеница с корабите. Но сега се връщаме там, откъдето тръгнахме и сме доста ядосани.
— Може би имате син в армията — попита другарят му любезно. — Ако е така, кажете ми името му и полка и аз ще ви заведа при него.
Старецът прокара ръка през косата си и поклати тъжно глава:
— Не, съвсем сам съм на този свят.
— Трябваше да добавиш, капитан Дънуди — каза спътникът му невнимателно — че половината армия тръгна надолу и вече може и да е при Форт Джордж. Та може и никого да не намериш.
Старецът се сепна и загледа изпитателно ту единия, ту другия. Младежите забелязаха изненадата му.
— Правилно ли чух? — попита непознатият и вдигна ръка, за да се предпази от лъчите на залязващото слънце. — Как ви нарече той?
— Името ми е Уортън Дънуди — отговори офицерът с усмивка.
Старецът му махна да свали шапката си, което той направи, и къдриците му заблестяха като коприна.
— Това е като земята ни — каза старецът. — Подобрява се с времето. Бог е благословил и вас и нея.
— Защо гледаш така, капитан Мейсън? — извика капитан Дънуди и се засмя. — Изглеждаш по-изненадан, отколкото като видя водопада.
— О, водопада… Него трябва да го гледа леля ти Сара в лунна нощ. Или този ерген, полковник Сингълтън. Що се отнася до мен, аз не се изненадвам, освен от нещо като това.
Необикновеното вълнение на непознатия бе преминало също така внезапно, както се бе и появило, но той слушаше с жив интерес, докато Дънуди отговори:
— Хайде, хайде, Том. Стига шеги с добрата ми леля. Тя е самата доброта, а и казват, че младостта й не е преминала съвсем щастливо.
— Ако става дума за слухове, чувал съм, че полковник Сингълтън й предлага ръката си всяка година на Свети Валентин, а други говорят, че пралеля ти помага активно на ухажванията му.