— О — каза капитанът весело — той е все така изискан и галантен, както обикновено.
Една жена дори и да не е влюбена рядко не поруменява когато се спомене името на този, който в клюките се свързва с нея. Така стана и сега със Сара, която сведе поглед към килима и се усмихна, което заедно с руменината никак не намаляваше природния й чар.
Без да забележи проявеният от сестра му интерес, капитан Уортън продължи:
— Понякога е тъжен, ние му казваме, че е от любов. Сара погледна брат си, след това срещна погледа на засмяната си сестра и каза:
— Бедният. Дали е отчаян?
— Не, защо да е отчаян? Първороден син на богат човек, хубавец, а и полковник…
— Добри причини да не е — каза Сара като се опита да се засмее — и особено последната.
— Виж какво — каза капитанът навъсено — полковническият чин е нещо много хубаво.
— И полковник Уелмър е хубаво нещо — добави Франсис.
— О, Франсис, полковникът никога не е бил твой любимец. Твърде верен в на своя крал, за да е по вкуса ти.
— А Хенри не е ли верен на краля? — отговори веднага Франсис.
— Хайде, хайде — намеси се мис Пейтън. Никакви спорове за полковник Уелмър. Той е мой любимец.
— Фани харесва повече майорите — каза брат й и я придърпа на коляното си.
— Глупости! — извика тя и се помъчи да се отскубне от засмения си брат.
— Изненадан съм, — продължи той — че Пейтън след като е издействал освобождението на баща пи, не се е опитал да задържи сестра ни.
— Това би накърнило собствената му свобода — усмихна се момичето и седна отново на мястото си — а нали за свобода се бори?
— Свобода! — възкликна Сара — много хубава свобода, щом ще заменим един господар с петдесет!
— Привилегията да сменяш господаря си, също е свобода.
— И при това такава, каквато вие, уважаеми дами, с удоволствие бихте упражнявали — извика капитанът.
— Ние искаме преди всичко да имаме свободата да си избираме кой да е той, нали лельо Жанет? — каза усмихнато Франсис.
— Аз?! Че какво знам аз, дете? Ако искате да научите нещо за тези неща, трябва да попитате някой друг.
— Искаш да мислим че никога не си била млада. Но да вярвам ли на всичките истории, които се разказват за хубавата Жанет Пейтън?
— Глупости мила, глупости — каза лелята и се опита да скрие усмивката си. — Глупаво е да вярваш на всичко, което чуваш.
— Глупости? — каза капитанът весело. — До ден днешен генерал Монтроуз28 вдига тостове за хубавата мис Жанет Пейтън. Чух го миналата седмица на масата на генерал Хенри Клинтън.
— О, Хенри и ти си като сестрите си. За да спра закачките ти, трябва да те заведа да ти покажа какво съм изработила. Това са неща, които бих се осмелила да сравня със стоката на Бърч.
Младите хора станаха за да последват леля си в най-добро благоразположение помежду си и към света. Когато се качваха по стълбите, тя се възползва от случая за да попита племенника си дали генерал Монтроуз все още страда толкова много от подаграта, колкото преди.
С напредването на живота ние болезнено откриваме, че дори тези които обичаме не са лишени от неговите слабости. Когато сърцето е младо и представата за бъдещето неопетнена от уроците на житейския опит, нашите чувства са най-чисти — ние често свързваме с приятелите си качествата към които сами се стремим и всички добродетели, които сме научени да тачим. Увереността с която съдим, изглежда е част от нашата природа и чувствата, свързващи ни с нашите близки, изглеждат обгърнати от чистота, която рядко остава ненакърнена с времето. През остатъка от деня семейството на мистър Уортън се радваше на щастие, което отдавна не беше ги спохождало, което поне за младите, произтичаше от увереността в чувствата им, от размяната и на най-обикновените любезности.
Харпър се появи едва за вечеря и изчезна веднага щом изчезна и покривката, под предлог че има някаква работа в стаята си. Въпреки доверието, което бе създал у тях с държането си, те почувстваха облекчение в отсъствието му, защото поради краткостта на отпуската си и поради опасността да не бъде открит, капитан Уортън не можеше да остане повече от няколко дни.