Страхът от последствията обаче бе победен от радостта от срещата. На няколко пъти през деня мистър Уортън изрази опасения по отношение на непознатия гост и възможността синът му да бъде заловен заради него, но децата му енергично се противопоставиха на такава мисъл. Дори Сара се присъедини към брат си и сестра си и подчерта честността, която личеше във външния вид на пътника.
— Външният вид много често лъже, деца мои — отговори разтревоженият баща. — Когато хора като майор Андре могат да служат на измамата, безсмислено е да съдим за човек по външния му вид.
— Измама!? — извика синът му веднага — Сър, вие сигурно забравяте, че майор Андре служеше на своя крал и че войната оправдава действията му.
— А войната не оправдава ли смъртта му, Хенри? — попита Франсис съвсем тихо. Тя не можеше да изостави каузата на страната си, по не можеше и да не изпитва съчувствие към човека.
— Никога! — възкликна капитанът, след което скочи на краката и започна да ходи бързо из стаята. — Франсис, ти ме ужасяваш! Представи си, че това е моята съдба! Дори сега мога да попадна в ръцете на бунтовниците. Ти би ли се застъпила за екзекуцията ми? Може би и ще се радваш на жестокостта на Вашингтон!
— Хенри! — каза Франсис сериозно с мъртвешки бяло лице и разтреперана от емоции — ти не познаваш сърцето ми.
— Извини ме, моя малка Фани — каза той и я притисна до гърдите си, целувайки сълзите, които въпреки решението й да не плаче, се бяха появили в очите й.
— Знам че е глупаво да се засягам от необмислените ти думи, но укорите на тези, които обичаме са най-тежки, особено когато… когато, когато знаем че са незаслужени.
г Тя го погледна с мокрите си очи и се усмихна, след което бледността й постепенно изчезна. Мис Пейтън стана от мястото си, седна до нея, и като взе ръката й, каза:
— Не бива да позволяваш невъздържаността на брат ти да те засяга толкова много. Знаеш че момчетата са пословично неуправляеми.
— А съдейки по поведението ми, можем да добавим и жестоки — каза капитанът и седна от другата страна на Франсис. — Но по въпроса за Андре ние всички сме много чувствителни. Ти не го познаваш — той беше самата смелост, самото съвършенство, беше достоен за възхищение.
Франсис се усмихна леко и поклати глава, но не отговори. Брат й, видял недоверието й, продължи:
— Ти се съмняваш? Оправдаваш неговата смърт?
— Не се съмнявам в качествата му и не казвам че не е заслужавал по-добра съдба. Но не мога да се усъмня и в действията на Вашингтон. Знам малко за войната и бих желала да знам още по-малко. Но с каква надежда за успех биха се борили американците, ако изоставят принципите, утвърдени с времето, само за да могат англичаните да достигнат целите си?
— Защо въобще да се борят? — каза Сара нетърпеливо. — Освен това, те всички са бунтовници, което значи, че действията им са незаконни.
— Жените са огледало, в което се отразява ликът срещу тях — каза капитанът шеговито. У Франсис виждам отражението на майор Дънуди, а у Сара…
— Полковник Уелмър — прекъсна го малката сестра, смеейки се. — Трябва да призная, че съм задължена на майора за разсъжденията си, нали лельо Жанет.
— Струва ми се че това е нещо като неговата логика, дете.
— Признавам се за виновна. А ти Сара, ти също не си забравила учените беседи на полковник Уелмър.
— Вярвам, че никога не забравям, това, което е право — Сара стана и под претекст че и е горещо от огъня се премести.
Нищо съществено не се случи до края на деня, но вечерта Цезар каза, че в стаята на Харпър е дочул тихо разговарящи гласове. Стаята на госта беше в края на едното крило на къщата, противоположно на тази в която се събираха всички и изглежда Цезар бе започнал да следи действията му, за да е сигурен в безопасността на младия господар. Новината смути всички, но когато влезе самият Харпър с достопочтения си вид, опасенията се разсеяха, освен у мистър Уортън. Децата му и леля им решиха, че Цезар греши и вечерта премина без никакви други тревоги.
Следобед на другия ден, когато всички бяха насядали около масата за чай на мис Пейтън, времето се промени. Облаците над върховете на хълмовете започнаха да се движат с изумителна скорост от запад към изток. Дъждът още удряше силно прозорците от източната страна на къщата — в тази посока небето беше тъмно и мрачно. Франсис гледаше навън с желанието на младостта да се отскубне на воля, когато, сякаш по някаква магия, всичко замря. Вятърът утихна, тракането на дъжда спря, и тя с радост забеляза един слънчев лъч да осветява гората насреща. Листата блестяха с пъстроцветната си октомврийска окраска и мокрите клони отразяваха великолепието на американската есен. След миг всички се струпаха на верандата, която гледаше на юг. Въздухът беше мек, упоителен и освежаващ, на изток облаците, напомнящи разгромена армия, висяха над хоризонта и все повече тъмнееха. Ниско над къщата водните пари все още се придвижваха с голяма скорост на изток, а на запад слънцето бе успяло да пробие и осветяваше земята долу, подпомогнато от чистотата на въздуха и освежената растителност. Такива моменти са характерни само за климата на Америка и са толкова по-хубави, колкото побърза е смяната и колкото по-голямо е удоволствието ни, когато бушуващите стихии ни оставят в спокойствието на вечерта, а въздухът е като в най-меките сутрини на юни.