Допълнението към масата на мистър Уортън се състоеше от трима души, чийто груб външен вид, резултат от тежката служба, прикриваше вътрешно благородство и изтънченост. В резултат на това нарушаването на уединението на семейството на мистър Уортън се характеризираше със спазването на строг етикет. Дамите оставиха масата на своите гости, които без излишна неувереност, започнаха да отдават заслуженото на гостоприемството на мистър Уортън.
След известно време капитан Лоутън изостави атаката си над ръжените питки и попита домакина си дали в долината от време на време не живее амбулантен търговец на име Бърч.
— От време на време, сър — отговори мистър Уортън предпазливо. — Той рядко е тук. Мога да кажа, че почти никога не го виждам.
— Това е странно като имаме предвид, че той живее съвсем близо — каза капитанът като гледаше домакина си внимателно. — Би могъл да ви посещава често, а и за дамите това би било много удобно — не се съмнявам, че онзи муселин до прозореца е два пъти по-скъп, отколкото той ви поиска за него.
Мистър Уортън се обърна изненадано и видя, че някои от скорошните покупки все още стояха разпръснати из стаята.
Двамата лейтенанти се мъчеха да прикрият усмивките си, но капитанът се върна към закуската си по начин, който предизвикваше подозрение, че той едва ли очаква отново да му се представи възможност да закусва. Поради необходимостта да се донесат още продукти от царството на Дайна се получи нова пауза, от която Лоутън се възползва.
— Имах намерение да освободя този Бърч от необщителността му и да го посетя тази сутрин. Ако го бях заварил в къщи щях да го поставя сред общество, поне за известно време.
— Къде имате предвид, сър? — попита мистър Уортън, който реши, че трябва да каже нещо.
— В затвора — отговори драгунът сухо.
— И какво е престъплението на бедния Бърч? — попита мис Пейтън като му подаде четвърта чаша кафе.
— Беден!? — извика капитанът — Ако той е беден, крал Джордж не умее да плаща.
— Да наистина, — обади се един от лейтенантите — кралят му дължи цяло херцогство.
— А конгресът му дължи бесило — продължи драгунът, като започна да яде нова партида питки.
— Съжалявам, че моят съсед е предизвикал недоволството на управляващите ни — каза мистър Уортън.
— Ако го хвана — извика драгунът — ще го окача на клона на някоя от съименниците му34.
— Не би украсил лошо и някоя от акациите пред собствената му врата — добави единият от лейтенантите.
— Без значение — каза капитанът докато мажеше с масло нова питка. — Ще го хвана преди да стана майор.
Тъй като офицерите говореха искрено, като хора, чиято груба професия ги прави склонни към това, Уортън смяташе, че е по-разумно да се смени темата. За никого не беше тайна, че американската армия няма доверие на Харви Бърч и че го преследва. Твърде често бе ставало дума за арестуванията му и за бягствата му, твърде мистериозни, за да се забравят лесно. И наистина, немалка част от гнева на капитан Лоутън към Харви се дължеше на необяснимото му изчезване от охраната на двама от най-верните му драгуни.
Не беше минала и година откакто го бяха видели да се върти край главната квартира на войските и то по време, когато всеки момент се очакваха важни събития. Веднага щом за това докладваха на офицера, отговарящ за сигурността на американския лагер, той изпрати капитан Лоутън по следите на амбулантния търговец.
Лоутън познаваше пътищата наоколо и понеже беше неуморен в изпълнението на задачите си, бе успял, след много усилия да постигне целта си. Тогава групата бе спряла в една ферма за почивка, а затворникът бе оставен в отделна стая, но под охраната на споменатите вече двама души. Единственото което се знаеше после бе това, че се бе появила една жена, която се занимаваше с домакинска работа в близост до тази стая и която с голямо внимание следеше да се изпълняват желанията на капитана, докато той седна на масата за вечеря.
След това не можаха да намерят нито жената, нито търговеца. Намериха торбата му отворена и почти празна, а малката врата водеща в съседна стая открехната.
Капитан Лоутън не можеше да прости тази измама. Той истински ненавиждаше враговете си, но сега към това се бе прибавила и обидата, която го бе засегнала дълбоко. Той продължи мълчаливо да мисли за постъпката на пленника си и механично да върши това, за което бе седнал, докато след известно време, достатъчно за да се нахранят спокойно, в ушите им отекна тръба, която извиси неспокойния си, войнствен сигнал над долината. Офицерът веднага стана от масата: