— Но ти не си бил маскиран преди да видиш, че нашите конници приближават?
— О, не — прекъсна го Франсис нетърпеливо, забравяйки положението в което се намират. — Сара и аз го маскирахме, когато се появиха драгуните. Откриха го само поради нашата несръчност.
Лицето на Дънуди просветна докато слушаше обясненията на своята любима:
— Вероятно сте използвали нещо, което сте намерили под ръка в тази ситуация?
— Не — каза Уортън изпълнен с достойнство. — Дойдох с тези дрехи от града и ги взех за да ги използвам така, както ги използвах. Смятах и да се върна с тях по обратния път.
Ужасената Франсис се дръпна от мястото между брат си и любимия си, където я бе отвело силното й вълнение и когато цялата истина проблесна в главата й, тя се отпусна в един стол и загледа двамата млади мъже обезумяла.
— А постовете? Тези при Уайт Плейнс? — Дънуди пребледня.
— Преминах ги също маскиран. Използвах този пропуск и платих за него. Тъй като на него фигурира името Вашингтон, предполагам че е фалшив.
Дънуди взе припряно късчето хартия от ръцете му и заразглежда подписа мълчаливо. Войникът у него взе надмощие.
— Капитан Уортън, откъде взехте този документ?
— Това е въпрос който нямате право да задавате.
— Моля за извинение сър, но чувствата ми ме подведоха.
Мистър Уортън, който до този момент слушаше с голям интерес, сега се овладя колкото да каже:
— Сигурен съм майор Дънуди, че този пропуск не може да е от значение, такива се използват ежедневно по време на война.
— Името не е фалшиво — каза драгунът тихо, докато гледаше буквите. — Нима не става дума за предателство? Злоупотребено е с доверието на Вашингтон, тъй като подписът му е фалшифициран. Капитан Уортън, дългът не ми позволява да ви освободя под гаранция. Вие трябва да ме придружите до нашия щаб.
— Не съм и очаквал друго, майор Дънуди.
Драгунът се обърна към сестрите и фигурата на Франсис отново прикова погледа му. Тя бе станала от стола и бе вдигнала умолително ръце. Той се видя неспособен да се бори с чувствата си и след като се извини, че временно ще ги напусне, излезе от стаята. Франсис го последва и той се подчини на погледа й, който го накара да влезе отново в стаята, в която се бяха срещнали преди малко.
— Майор Дънуди — каза тя с едва доловим глас като му посочи стол, а лицето й, досега смразяващо бяло, отново бе поаленяло.
Тя се пребори със себе си за момент и продължи:
— Вече ви засвидетелствувах колко много ви ценя. Дори сега, когато така болезнено ме уязвихте не желая да го крия. Повярвайте ми, единствената вина на Хенри е неблагоразумието. Страната ни не може да пострада от това.
Тя отново спря и почти загуби дъха си. Цветът и се смени бързо от червен до бял, после отново страните и се изпълниха с кръв, когато добави бързо с дълбок глас:
— Обещах да стана ваша жена, когато в страната отново се възстанови мирът. Освободете брат ми под гаранция и аз ще застана с вас пред олтара още днес, ще ви последвам в лагера ви и като съпруга на войник, ще се науча да търпя лишенията на войнишкия живот.
Дънуди грабна ръката, която тя бе протегнала към него и я допря до гърдите си. След това стана и закрачи развълнуван из стаята.
— Франсис, не казвай нищо повече, умолявам те, освен ако не искаш да разбиеш сърцето ми.
— Значи отблъскваш протегнатата ми ръка? — тя се изправи с достойнство, макар че треперещата й устна ясно издаваше борещите се в нея чувства.
— Да я отблъсквам! Нима не молих за нея със сълзи? Нима тя не бе обект на всичките ми земни желания? Но да я взема при тези обстоятелства би било позор и за двама ни. Ще се надяваме на нещо по-добро. Хенри трябва да бъде оправдан, може дори и да не бъде съден. Няма да пожаля никаква намеса от моя страна, знай това добре и, повярвай ми Франсис, Вашингтон не е съвсем неблагосклонен към мен.
— Същият този документ, тази злоупотреба с доверието, ще го направи непреклонен по отношение на брат ми. Ако заплахите и молбите можеха да променят разбиранията му за правосъдие, щеше ли Андре да пострада? — промълви Франсис и избяга отчаяна от стаята.
Дънуди остана за миг като гръмнат, после излезе с намерение да се оправдае пред нея и да разсее страховете й. В коридора, разделящ двете стаи, го пресрещна едно окъсано момче, което огледа униформата му и като му подаде лист хартия, незабавно излезе през външната врата. Объркаността на мислите му и това неочаквано появяване едва дадоха време на майора да забележи, че пратеникът беше зле облечено местно момче, и че в ръцете си държеше една от тези играчки, които се купуват в града. То я гледаше с чувството на човек, спечелил я честно с услугата, която е направил. Майорът насочи вниманието си към съдържанието на писмото. Беше написано на изпокъсана и изцапана хартия и едва се четеше. След известно време той успя да прочете следното: