„Редовните са се вдигнали на крак.“35
Дънуди се сепна и забравяйки всичко освен дълга си на войник излезе от стаята. Когато излизаше вън при войниците си, на един далечен склон видя бързо препускащ конен патрул. Чуха се няколко изстрела бързо един след друг и след миг тръбата засвири сигнал „На оръжие“. Когато стигна до ескадрона си, всички вече бяха в трескаво движение. Лоутън бе вече на коня си и взирайки се в далечния край на долината изкрещя на тръбачите с глас не по-слаб от тръбите им:
— Свирете, момчета, нека знаят тези англичани, че вирджинската конница е срещу тях!
Отрядите и патрулите сега се изляха в долината и всички докладваха един по един на командващия офицер, който отдаваше заповедите си уверено и твърдо, което гарантираше изпълнението им. Само веднъж, когато обръщаше коня си, Дънуди се осмели да погледне към къщата и сърцето му се разтуптя необичайно бързо, когато на прозореца на стаята, в която бе говорил с Франсис видя силует на жена със сключени ръце. Разстоянието беше голямо за да различи чертите й, но той не се съмняваше, че това е неговата любима. Бледността и слабостта му не се задържаха дълго. Когато пришпори коня си към предполагаемото място на битката, на обгорялото му от слънцето лице се изписа нетърпение и драгуните, които търсеха у него знак за собствената си съдба, видяха отново обичайното бляскане на очите и оживлението, което така често бяха виждали у него преди битка. Когато всички конници се събраха, броят им достигна двеста. Имаше също така и малко на брой хора, които използваха за водачи, но при нужда и те се включваха в боя като пехотинци. По заповед на Дънуди те се заеха да събарят оградите, които биха могли да попречат на движението на конницата. Поради липсата на грижи задачата им, причинена от войната, никак не бе трудна. Дългите редици здрави огради, които сега опасват страната, преди четиридесет години бяха непознати. Тогавашните се използваха повече за целите на земеделието, отколкото като постоянни заграждения и изискваха непрекъснатите грижи на стопанина, за да ги опази от дъждовете и студа през зимата. Непосредствено до къщата на мистър Уортън имаше няколко построени с повече внимание, но другите в долината бяха порутени и конете лесно можеха да ги прескачат. Той като на мястото предвидено за битката нямаше много какво да се разчиства, хората бързо свършиха и заеха предвидените за тях позиции.
Разузнаването бе съобщило на Майор Дънуди всичко необходимо за врага и той можеше да направи съответните приготовления. Дъното на долината беше равно и леко наклонено от подножието на хълмовете към средата, където течеше един малък поток, чиито води често я наводняваха. През него можеше лесно да се премине навсякъде и единствената пречка, която той поставяше пред конниците беше едно място, където той завиваше от западната към източната страна и където бреговете му бяха стръмни и високи. Точно тук, по един груб, дървен мост, го пресичаше и пътят, както и половин миля нагоре, над Локъст.
Източните склонове бяха стръмни и на доста места скалисти ребра стесняваха долината до половината от ширината й. Зад ескадрона на драгуните имаше едно такова стеснение и майор Дънуди нареди на капитан Лоутън заедно с два взвода да се прикрие зад него. Офицерът се подчини с нежелание, което беше до известна степен намалено от това, че знаеше какъв ефект над враговете ще има внезапното му появяване. Дънуди го познаваше и го избра за тази задача, защото се страхуваше от привързаността му на бойното поле и защото знаеше, че ако се наложи, помощта му никога няма да се забави. Но капитан Лоутън беше прибързан само в бой. В останалото време той се владееше докрай. От лявата страна на мястото, на което Дънуди смяташе да срещне враговете си, имаше гъста гора, която тук обграждаше долината по протежение на една миля. В нея се скриха пешите водачи, за да могат да стрелят незабелязани по приближавалата колона на враговете.
Тези приготовления, разбира се, не останаха незабелязани от обитателите на къщата. Напротив, у тях бушуваха всички чувства, които една такава гледка може да събуди. Единствено мистър Уортън не виждаше никакви надежди за себе си в края, на битката. Ако англичаните победят синът му щеше да е свободен, но какво би станало с него самия? Досега той бе поддържал неутралитета си в трудни обстоятелства. Фактът, че има син в кралската, или както бе наречена, редовната армия, едва не бе поставил имението му между чука и наковалнята. Само роднината му с висок политически пост и собственото му благоразумие бяха предотвратили това. В сърцето си той беше убеден лоялист и когато, след връщането им от американския лагер предишната пролет, Франсис му съобщи за желанието на своя любим, той даде съгласието си за бъдещия й съюз с един бунтовник не само поради съображения за нейното щастие, но и поради необходимостта да си осигури подкрепата на републиканците. Ако синът му сега бъде освободен, в очите на обществото той би се превърнал в заговорник срещу свободата на щатите, ако остане в плен и бъде съден, обстоятелствата биха били още по-ужасни. Колкото и да обичаше богатството си, той обичаше повече децата си. Той гледаше действията навън с безжизнено празен поглед, който напълно издаваше безсилието му.
35
Преди няколко години в Бедфорд, Уестчестър умря един селянин на име Илайша X… Този човек бе един от най доверените шпиони на Вашингтон. Според условията на тяхната договореност, X… не трябвало да контактува с други хора, за да не се излага на много голям риск. Той трябвало да отиде на служба при сър Хенри Клинтън. Вашингтон имал такова голямо доверие в дискретността му и любовта му към родината, че често му поверявал информация за някои дребни военни ходове, така че да се повиши стойността му в очите на английския генерал, когато му ги съобщава. Така X продължил да служи дълго време, докато един ден шансът го завел в града (тогава в ръцете на англичаните) точно когато от там тръгвала една част, насочена към родното му село Бедфорд, където американците имали склад с провизии. За него не било трудно да разбере целта и големината на изпратената част, но нямало как да предаде информацията на коменданта на Бедфорд, без да издаде самоличността. Нямало време и да съобщи на Вашингтон и за това решил да рискува да изпрати една къса бележка до коменданта, в която да му съобщи за опасността и за предполагаемото време на атаката. Дори се осмелил да постави и собствените си инициали, И. X., макар и с променен почерк, защото знаел, че сънародниците му го подозират и това ще придаде повече тежест на предупреждението. Понеже семейството му било в Бедфорд, бележката му била получена където трябва навреме, без самият той да напуска Ню Йорк.
Комендантът направил това, което всеки разумен офицер би направил на негово място. Той изпратил един куриер, който показал бележката на Вашингтон и поискал нареждания, а в това време комендантът се подготвял за нападението с както може.
Тогава щабът на американската армия се намирал в югоизточната част на Ню Йорк. За щастие куриерът срещнал Вашингтон по време на обиколка в района и му предал записката. Той я прочел без да слиза от седлото и добавил с молив: „Вярвайте на всичко, което ви съобщава И.Х. Джордж Вашингтон.“ След това му казал да препуска с всички сили.
Куриерът се върнал в Бедфорд след като англичаните го нападнали. Комендантът прочел отговора и го сложил в джоба си. Американците били победени, а той самият убит. Записката била намерена у него.
На следния ден X бил повикан при сър Хенри Клинтън. След като му задал няколко общи въпроса, неочаквано извадил бележката и му я подал. Попитал го дали познава почерка и кой е И.Х. „Това е Илая Хаден, шпионинът, когото вчера обесихте Паулс Хук.“ Бързината на отговора, факта, че действително бил заловен шпионин със същите инициали и хладнокръвието на X го спасили. Сър Хенри Клинтън му позволил да си отиде и никога повече не го видял. — Б. а.