— Майор Дънуди — каза Франсис на любимия си, когато той влезе — може би съм била несправедлива… ако съм изглеждала нетърпелива… — но емоциите й надделяха и тя избухна в плач.
— Франсис, ти никога не си била нетърпелива и никога не си била несправедлива — освен когато се съмняваш в любовта ми.
— Ах, Дънуди — каза тя — ти ще рискуваш живота си в боя. Помни, че има едно сърце, чието щастие е в това да си жив. Знам че си смел — бъди благоразумен…
— Ти искаш това? — попита щастливият младеж.
— Аз го искам — гласът и едва се чуваше. Тя се хвърли на гърдите му.
Дънуди я прегърна и щеше да каже нещо, но в южния край на долината зазвуча тръба. Той я целуна горещо по непротивящите се устни и се откъсна от нея, забързан към мястото на битката.
Франсис се хвърли на канапето, зарови глава под възглавницата, покривайки лицето ся с шала, за да не чува шума и остана така докато не утихнаха виковете на биещите се, изстрелите и тътена на конските копита.
VII ГЛАВА
Вдигнете дивеча и следвайте духа си.
Неравната повърхнина, необлагородената природа, многото естествени прикрития заедно с голямото разстояние от собствената им страна, както и фактът, че можеха да се придвижват на големи разстояния само по море, бяха попречили на англичаните да използват голяма кавалерийска сила в ранната фаза на войната срещу бунтовниците.
От родината им бе изпратен само един редовен кавалерийски полк, но на различни места, според нуждите на момента, или според схващанията на кралските офицери, бяха сформирани легиони и независими корпуси. Те нерядко се състояха от хора, израснали в колониите, но също така и от войници изтеглени от полковете на предната линия, които трябваше да изоставят мускета и байонета и да вземат карабината и кавалерийската сабя. Една такава помощна част бяха и Хесенските мускетари, трансформирани в тежка и не особено активна кавалерия.
Срещу тях бяха изправени най-твърдите духове на Америка. Повечето кавалерийски полкове на континенталната армия бяха предвождани от офицери от Юга и тяхната храброст се предаваше на обикновените войници, внимателно подбрани за задачите, които трябваше да изпълняват.
Докато британците бяха принудени да се задоволят с владеенето на някои от по-големите градове или да се придвижват в територии, оголени от продоволствие, враговете им имаха на разположение цялата вътрешна територия на страната.
Трудностите, изпитвани от американската армия, не подлежат на описание, но като знаеха, че служат на справедлива кауза и имайки власт, офицерите не жалеха усилия, за да осигуряват необходимото. В резултат конницата беше добре оборудвана и нахранена, следователно, много ефективна. Може би по времето, което описваме, в целия свят не би могла да се намери по-храбра, дръзка и неудържима конница от леката кавалерия на континенталната армия.
Хората на Дънуди често бяха изпробвали уменията си в схватки срещу врага и сега горяха от нетърпение да бъдат поведени още веднъж, защото рядко атакуваха безрезултатно. Желанието им скоро се изпълни — командирът им едва се бе качил отново на коня си, когато иззад склона, преграждащ отчасти долината от юг, се изсипа вражеска войска. Майорът успя да разгледа частите за няколко минути. Видя зелените униформи на „каубоите“, и кожените каски, и дървените седла на германските наемници. На брой бяха горе-долу колкото хората под негово командване.
Когато достигнаха оголеното място пред къщичката на Харви Бърч, врагът спря, за да се престрои в редици, явна подготовка за атака. В този момент се появи колона пехотинци, която напираше напред към брега на потока.
Майор Дънуди се отличаваше не само с безстрашие, но и с хладен ум и разсъдливост. Той веднага забеляза преимуществата си и реши да ги използва. Колоната, която водеше, започна да се оттегля бавно назад, а младият германец, предвождащ враговете му, от страх да не изпусне лесна победа, даде заповед за атака. Малко армии са толкова дръзки, колкото „каубоите“. Те се втурнаха нетърпеливо напред, окуражени от отстъплението на неприятеля и от колоната в тила им. Хесенците напредваха по-бавно, но в по-добър ред. Тръбите на американците засвириха дълго и подканящо. От групата в засада се чу отговор, който смрази сърцата на настъпващите. Колоната на Дънуди се изви в съвършен ред, отвори се и след заповедта за атака от скривалището си излетяха хората на Лоутън. Най-напред яздеше самият той, размахал сабя над главата си, и виковете му се чуваха високо над шума на боя.