Атаката уплаши твърде много „каубоите“ и те се пръснаха на всички страни с такава бързина, с каквато можеха да ги носят конете им — най отбраните животни на Уестчестър. Само малко от тях пострадаха, но тези, които попаднаха под ударите на нападащите ги сънародници, не живяха достатъчно, за да кажат кой ги е повалил. Атаката понесоха бедните васали на немския тиранин. Дисциплинирани до краен предел, тези злощастни хора посрещнаха конниците храбро, но бяха пометени като плява от вятър. Много от тях бяха буквално стъпкани и Дънуди скоро се намери без врагове пред себе си. Близостта на пехотата предотврати преследването, и малкото оцелели германци потърсиха спасение зад редиците й.
По-хитрите местни конници се разпръснаха на малки групи и по различни маршрути се добраха до старата си база при река Харлем. При това отстъпление имаше много пострадали — и хора, и добитък, и къщи, защото отстъплението на „каубоите“ е по-лошо от самото зло.
Не бе възможно такава сцена да се разиграе толкова близо до обитателите на къщата и те да останат безучастни към резултата. В действителност чувствата, предизвикани от събитията, изпълниха сърцата на всички — от кухнята до гостната. Ужасът не позволи на дамите да наблюдават, но от това преживяванията им не намаляха. Франсис продължи да лежи на канапето, както споменахме, като отправяше несвързани и трескави молитви за оцеляването на сънародниците си, въпреки че дълбоко в сърцето й нейната нация се олицетворяваше от образа на Пейтън Дънуди. Мис Пейтън и Сара нямаха толкова индивидуални предпочитания, но за Сара удоволствието от предвкусваната победа на британците намаля, когато ужасите на войната дойдоха толкова близо до сетивата й.
В кухнята имаше четирима души — Цезар и неговата жена, тяхната внучка, черно като въглен двадесетгодишно момиче и момчето, за което вече споменахме. Негрите бяха потомци на семействата, доведени някога тук от ранните холандски колонисти, и мистър Уортън ги бе наследил с имението от предшествениците си по майчина линия. Времето, безправието и смъртта бяха свели броя им до тримата в кухнята. Момчето, което бе бяло, бе доведено от мис Пейтън за да изпълнява дребни домакински задачи. Цезар излезе и след като се скри зад една чупка в стената, за да се предпази от заблуден куршум, остана да гледа изумено битката. Стражът на верандата беше само на няколко стъпки от него и се вживяваше в преследването като старо, тренирало ловджийско куче. Забеляза негъра и уплашения му вид и се усмихна презрително. Той самият бе изправен срещу врага и гърдите му бяха открити за всички евентуални опасности.
След като огледа позицията на Цезар за момент, драгунът каза презрително:
— Изглежда много пазиш красивата си персона, черньо.
— Куршум убива черен, като бял — промърмори Цезар навъсено и погледна прикритието си с удовлетворение.
— Ами ако направя експеримент? — той извади пистолета си и го насочи към негъра. При вида на драгуна зъбите на Цезар загракаха, макар че не вярваше нещо сериозно да се случи. Точно в този момент започна да отстъпва колоната на Дънуди и след тях се впусна редовната конница.
— Ето ти миста лек кавалерия — каза Цезар възбудено, като вярваше, че американците бягат. — Защо вие бунтовници не биете? Виш… виш как войска на крал Джордж кара Дънуди бяга. Той добър, но не обича бие с редовна армия.
— Майната й на твойта редовна армия — извика другият свирепо. — Чакай малко, черньо, да видиш как капитан Лоутън ще излезе ей иззад оня хълм и ще ги пръсне като ято диви гъски, дето са си загубили водача.
Цезар смяташе, че Лоутън се е скрил зад хълма по причини подобни на неговите, но събитията скоро потвърдиха пророчеството на войника и чернокожият стана свидетел на пълното поражение на кралската конница.
Стражът изрази радостта си от успеха със силни викове, които накараха другаря му да застане до отворения прозорец на гостната.
— Том, видя ли, видя ли?! Как му хвръкна шапката на този немец, и как майорът уби коня на офицера! По дяволите, да беше убил холандеца и да бе оставил коня!
По бягащите бяха изпразнени няколко пистолета и един куршум счупи прозореца на няколко крачки от Цезар. Като зае позата на най-големия изкусител на човешката раса Цезар си потърси убежище в къщата и веднага влезе в гостната.
Дворът на къщата бе скрит за погледите откъм пътя от гъст жив плет и конете на двамата драгуни бяха привързани за него.