В този момент, двама каубои, чиито път за отстъпление бе отрязан влетяха в двора с намерение да избягат в гората зад нея.
Американците притиснаха отстъпващите немци докато те се прикриха зад огъня на пехотата и двамата мародери, освободени от непосредствена опасност се поддадоха на изкушението, на което малко хора като тях устояват — добра възможност и наличност на коне. С твърдост и присъствие на духа, каквито се постигат само след многократно участие в подобни приключения, двамата почти едновременно се насочиха към плячката си. Те бързо развързаха животните, когато войникът от верандата стреля по тях и се втурна с извадена сабя да им попречи.
Когато Цезар влезе в гостната, вниманието на стража се бе насочило към затворника, но шумът отвън отново го привлече към прозореца. Той се показа навън и с ужасни ругатни и заплахи се опита да сплаши мародерите. Моментът бе изкусителен. Триста негови другари бяха на миля от къщата, навсякъде тичаха коне без ездачи и Хенри Уортън хвана забравилия го страж за краката и го изхвърли навън с главата напред. Цезар изскочи от стаята и залости входната врата.
Падането не бе тежко и за миг войникът стана на крака, като насочи гнева си към затворника. Но да се качи през прозореца, когато там е врагът му бе невъзможно, а вратата беше заключена.
Другарят му вече го викаше на помощ и войникът, забравил всичко останало, се втурна да му помогне. Единият кон бе освободен веднага, но другият беше вече завързан за седлото на единия каубой. Дуелирайки се бясно, четиримата отидоха зад къщата, като с ругатните си накараха въздуха да затрепери. Цезар отвори вратата и като посочи към конете спокойно по-щипващи тревата на ливадата, извика:
— Бягай… сега… маса Хари, бягай!
— Да — каза младежът като се качваше на коня. — Наистина сега е моментът, честни приятелю.
Той махна с ръка на баща си, който стоеше на прозореца с безмълвна тревога и с ръце протегнати за благословия и като извика на Цезар: „Бог да те благослови, Цезар. Поздрави момичетата“, излетя през портата със скоростта на светкавица.
Негърът го видя как пое по пътя, как препусна покрай скалите, които от тази страна се издигаха перпендикулярно нагоре и как изчезна зад една от тях.
Щастливият Цезар затвори вратата с всички резета и накрая и с ключа, като през цялото време мърмореше нещо за щастливото бягство на младия си господар.
— Как хубав язди. Учил го малко и аз… поздрави млади дами… мис Фани не даде негър целуне червена буза…
Когато победата за деня бе решена и дойде време да се погребват мъртвите, зад къщата бяха намерени двама каубои и един вирджинец, които също трябваше да се включат в това число.
За щастие на капитан Уортън, тези, които го бяха пленили гледаха през далекоглед редовете на пехотата, която още заемаше позицията си на брега на потока и зад която все още бяха остатъците от наемната конница. Конят му бе от най-добрата порода на Вирджиния и го носеше със скоростта на вятъра и сърцето му вече биеше трескаво от радост, че се е освободил, когато един добре познат глас достигна до изненадания му слух:
— Смело бягство капитане, не жали камшика и завий наляво преди да пресечеш потока.
Уортън се обърна изненадан и видя бившия си водач Харви Бърч седнал на една скала, от която можеше да вижда долината от птичи поглед. Торбата му, значително намаляла по размер беше до крака му, а той възторжено махаше шапката си към преминаващия край него конник. Капитанът послуша съвета на това тайнствено същество и като намери добър път, който да води към главния, той зави в тази посока и скоро се оказа при приятелите си. След още минута той спря коня си пред полковник Уелмър.
— Капитан Уортън! — възкликна изумен командващият на английската част. — Облечен в синя дреха и възседнал бунтовнически кон! От небето ли падаш с това облекло?
— Слава Богу! — извика младежът, след като си пое дъх — В безопасност съм. Избягах от ръцете на враговете ни. Само допреди пет минути бях пленник и ме заплашваше бесилка.
— Бесилка, капитан Уортън! Едва ли тези предатели на краля ще се осмелят да извършат още едно хладнокръвно убийство. Не им ли стига животът на Андре? Откъде накъде те заплашваха с такова нещо?
— По обвинение от същото естество — каза капитанът и накратко разказа на събралата се група слушатели как са го хванали, причините за собствените му опасения и как е избягал. Когато разказът му свърши, германците вече се бяха събрали зад пехотата и полковник Уелмър извика: