— От сърце те поздравявам, храбри приятелю. Милостта е нещо, което те не познават и ти имаш двойно по-голям късмет, че си се измъкнал жив от ръцете им. Приготви се да ми осигуриш помощта си и аз ще ти дам възможност да отмъстиш благородно.
— Не мисля, че р част, която се командва от майор Дънуди има опасност от лични обиди за когото и да е, полковник Уелмър — отговори младият Уортън с лек блясък в погледа. — Той не може да бъде обвинен в такова нещо. Не мисля и че е разумно да се пресича потока в откритата равнина пред очите на тази конница, която още е разгорещена от успеха си.
— Смяташ ли че разпръсването на тези доброволци и бавноподвижни наемници е нещо, с което човек се гордее? — полковникът се усмихна презрително. — Говориш за случилото се сякаш твоят прехвален мистър Дънуди, защото той не е никакъв майор е нападнал личната охрана на краля.
— Трябва да кажа, че ако тази охрана беше на това бойно поле щеше да срещне един противник, който е опасно да се отминава с презрение. Сър, моят прехвален майор Дънуди е гордостта на армията на Вашингтон като кавалерийски офицер.
— Дънуди… сигурно съм виждал този джентълмен преди?
— Казаха ми, че сте го видели за кратко в градското жилище на сестрите ми — отговори Уортън с усмивка.
— А! Спомням си за този младеж. И този най-способен конгрес на разбунтували се колонии, наистина ли поверява войниците си на такива войни?
— Попитайте командира на германците дали смята, че майор Дънуди не заслужава доверие.
Полковник Уелмър бе далеч от тази гордост, която кара хората да се държат смело в лицето на враговете си. Бе служил в Америка дълго време без да се сблъска с никой, освен с новите попълнения или с въоръжените отряди на страната. Те понякога нападаха и се биеха храбро, но не по-рядко предпочитаха да отстъпят без нито един изстрел. Той беше твърде склонен да съди по външната страна на нещата и за него бе невъзможно да си представи, че войници, чиито гети са толкова чисти, чиято маршировка е така правилна и които така добре завиват на плаца, могат да бъдат победени. И в добавка на всичко това, те бяха англичани, така че успехът им е сигурен. Полковник Уелмър никога не бе прекарвал дълго на бойното поле, иначе представите, с които бе дошъл от дома си и които се бяха потвърдили по време на престоя му в гарнизонния град, щяха да са изчезнали отдавна. Той изслуша отговора на капитан Уортън с надменна усмивка и попита:
— Не ни съветваш да отстъпим пред тези прехвалени конници, преди да направим нещо, за да ги лишим от тази слава, нали?
— Бих ви посъветвал за опасността на която се каните да се изложите.
— Опасност, не е дума подходяща за войник — продължи с презрение полковникът.
— И от нея шестдесети се бои толкова малко, колкото и всички, които носят кралски мундир — извика Хенри Уортън заканително. — Дайте заповед и оставете действията ни да говорят.
— Сега отново виждам своя млад приятел — каза Уелмър помирително. Ако имаш какво да ни кажеш преди да влезем в бой, нещо което да ни помогне, ще те изслушаме. Ти знаеш числеността на бунтовниците. Има ли още от тях в засада?
— Да — отговори капитанът все още притеснен от смеха на останалите. — В края на тази гора, вдясно има малко пехотинци, но конницата е цялата пред нас.
— Тогава няма да издържат дълго — каза Уелмър и се обърна към офицерите около него. — Господа, ще пресечем потока в колона, а ще се разгърнем в равнината отвъд. Иначе няма да накараме тези храбри янки да дойдат в обсега на мускетите ни. Капитан Уортън, искам помощта ти като моя свръзка.
Младежът поклати глава в неодобрение на тази прибързана, както здравият разум му подсказваше, стъпка, но се заприготвя трескаво да изпълни дълга си в наближаващото изпитание.
По време на този разговор, който се проведе недалече от британската колона и напълно пред погледите на американците, Дънуди събираше разпръснатите си конници, вземаше мерки малкото пленници да не избягат и се оттегляше на мястото където беше, когато за първи път се появи неприятеля. Беше доволен от постигнатия успех и понеже смяташе, че лоялистите ще бъдат твърде предпазливи, за да му дадат възможност отново да ги нападне, смяташе да изтегли пехотинците си и като остави силен отряд, който да наблюдава движенията на врага, да се оттегли няколко мили назад, на място подходящо за пренощуване. Капитан Лоутън слушаше неохотно разсъжденията на командира си и бе извадил далекогледа, за да види дали не се е създало положение благоприятно за атака, когато изведнъж извика: