— Но как може! Син мундир сред червенодрешковците! Кълна се във Вирджиния, това е маскираният ни приятел, който е избягал от двама от най-добрите ми войници!
Още не бе изрекъл това, когато оживелият от двамата герои се приближи, като доведе освен своя кон и тези на двамата каубои. Той докладва за смъртта на другаря си и за бягството на пленника. Тъй като Уортън бе непосредствено охраняван от другия, а него не можеха да обвинят, че е защитавал конете, за които отговаряше той, капитанът го изслуша навъсено, но без гняв.
Тази новина веднага промени мислите на майор Дънуди. Той разбра, че собствената му репутация е в опасност поради бягството на пленника и отмени заповедта за изтеглянето на хората от гората. След това заедно със заместника си започна да оглежда врага, за да издебне удобен момент за атака.
Само преди два часа Дънуди смяташе случайността, поради която Хенри Уортън е попаднал в негов плен за най-тежкия удар в живота си. Сега копнееше за възможност, макар и с риск за себе си да залови отново приятеля си. Всички други съображения бяха удавени в нетърпението на на наранения му дух и той скоро би надминал Лоутън по прибързаност, ако в този момент войската на Уелмър не беше започнала да пресича потока и да навлиза в равнината.
— Ето го! — извика радостно капитанът и посочи нататък. — Джон Бул влиза направо в капана и при това с отворени очи.
— Той не може да се разгърне там — каза Дънуди. — Уортън сигурно му е казал за засадата, но ако го направи…
— Няма да останат и дузина здрави кожи в батальона му — прекъсна го Лоутън и скочи на седлото.
Истината скоро се изясни — след като напредна малко в равнината, колоната на англичаните се разгърна в съвършен ред, който би им направил чест дори и на парад в техния Хайд Парк.
— Готви се! На конете! — изкомандва Дънуди — Лоутън повтори последната команда толкова силно, че тя прокънтя в ушите на Цезар, който стоеше на един отворен прозорец в къщата. Той се прибра вътре, загубил всяко съмнение в смелостта на капитана.
Когато британската линия напредваше бавно и в точен ред, от гората се разнесе унищожителен огън. Той засегна най-близките до гората войници. Уелмър се вслуша в съвета на заместника си ветеран до него и заповяда на две роти да прогонят скрилите се в гората. Тази маневра предизвика леко объркване и Дънуди използва възможността за да атакува. За нападение на конницата едва ли можеше да има по-подходящо място и тя наистина бе неудържима. Насочиха удара така, че да не се излагат на огъня на приятелите си и напълно успяха. Уелмър, който се намираше на левия фланг просто бе пометен. Дънуди пристигна навреме, за да го спаси от ръката на един от своите хора, изправи го на земята, постави го на кон и го повери на ординареца си. Този който бе предложил да се прочисти гората бе натоварен да го направи, но всъщност вече нямаше нужда, защото хората там бяха изпълнили задачата си и вече се оттегляха.
Американците заобиколиха левия фланг на англичаните и ги нападнаха в тил, като осигуриха пълна победа и в тази част на бойното поле. След като се ориентира в обстановката, заместникът на Уелмър, бързо обърна отряда си и откри огън по драгуните, атакуващи покрай него. В този отряд бе и Хенри Уортън, който бе изразил желание да участва в разчистването на гората. Един куршум удари ръката, с която държеше юздата и го принуди да хване коня си с другата. Когато драгуните се втурнаха покрай него с викове и тръби, цепещи въздуха, конят му стана неуправляем — втурваше се напред, изправяше се на задните си крака, ездачът му, неспособен да го удържи с една ръка, след миг се намери до капитан Лоутън. Той с един поглед схвана нелепото положение на новия си познайник и преди да се врежат в британската линия имаше време само да извика:
— Конят знае справедливата кауза по-добре от ездача! Капитан Уортън, добре дошъл в редиците на свободата.
Когато обаче атаката приключи, Лоутън не загуби никакво време и го постави под охрана, но когато видя, че е ранен, нареди да го изпратят в тила.
Драгуните се заеха да довършат работата си с кралската пехота, оставена на тяхната милост без излишни нежности, а Дънуди, който забеляза, че остатъците от германците се опитват да се съберат отново в равнината атакува и разпръсна с лекота недохранените им коне.
В това време голям брой англичани се възползваха от дима и объркването на бойното поле и се придвижиха в тила на групата, която все още стоеше в линия покрай гората, но не стреляше от страх да не нарани свои наред с враговете си. Новодошлите заеха позиции в самата гора, под прикритието на дърветата. Още преди тази маневра да бъде довършена докрай, капитан Лоутън извика един младеж, който командваше подразделенията, намиращи се в района и му предложи да нападнат линията на британците. Предложението бе прието веднага и войските бяха престроени за тази цел, но нетърпението на водача им попречи да се извърши необходимата подготовка, за да се осигури успех. Конницата, обсипана с унищожителен огън в атаката си се обърка допълнително. И Лоутън и младежът паднаха в атаката. За щастие, майор Дънуди се завърна, в този критичен момент и видя суматохата сред войниците си. В краката му, оплискан с кръв лежеше Джордж Сингълтън, младеж, когото той много ценеше, а по-нататък проснат на земята бе и самият Лоутън. В очите му пламна огън. Той премина между ескадрона и врага и призова войниците да изпълнят дълга си. Присъствието му и думите му им подействаха като магия. Виковете спряха, строят бе оформен бързо и точно, чу се сигналът и поведени от командира си, вирджинците се впуснаха напред в атака, която нищо не можеше да спре. Скоро полето бе прочистено от враговете, а оцелелите от тях потърсиха убежище в гората. Дънуди бавно се оттегли от огъня им и се залови с болезнените грижи за мъртвите и ранените си войници.