Хората около леглото бяха твърде свикнали с лекаря, за да му обръщат внимание или да отговарят на монолога му, и с притаен дъх очакваха да започне прегледа. Той скоро се приготви и Дънуди го гледаше в лицето, сякаш се мъчеше да прочете мислите му. Пациентът се сгърчи при проникването на сондата, а по лицето на лекаря се разля усмивка:
— На пътя на куршума не е имало нищо.
Той се зае сериозно за работа, свали очилата, хвърли настрана перуката. Дънуди трескаво чакаше, взел ръката на ранения в своята и наблюдаваше лицето на доктор Ситгрейвз. След малко Сингълтън простена и хирургът се изправи енергично:
— Удоволствие е да се проследи откъде е минал куршум. Може да се каже, че той преминава през човешкото тяло и не засяга нищо съществено, за разлика от хората на капитан Лоутън…
— Кажи — прекъсна го Дънуди — има ли надежда? Можеш ли да намериш куршума?
— Не е трудно да се намери това, което ти е под ръка, капитан Дънуди — отговори лекарят уверено, докато подготвяше превръзките. — Минал е по, както този образован Лоутън би се изразил, circumbendibus37, нещо, което сабите на хората му никога не правят, независимо колко пъти съм се мъчил да ги науча как да секат в съответствие с пауката. Днес видях един кон с глава почти отделена от тялото.
— Това — каза Дънуди като кръвта нахлу в лицето му и в черните му очи проблясна надеждата — беше моя работа. Аз убих този кон.
— Ти! — възкликна хирургът и изпусна превръзката от изненада. — Но ти знаеше, че това е кон, нали?
— Имах такива подозрения, признавам — усмихна се майорът и поднесе чаша с лекарство към устните на приятеля си.
— Такъв удар е смъртоносен за човек — продължи докторът без да изоставя работата си. — За тях светлината на науката е кръгла нула, не им трябва докато се бият, защото единствената им цел е да убият врага си. Стоял съм, майор Дънуди, много дълги часове докато капитан Лоутън е бил в акция, и след всичкото чакане не е имало нито един случай, който да си заслужава да се опише за медицината — или драскотини, или трупове. Сабята е опасно оръжие в несръчни ръце! Да, майор Дънуди, много часове наред съм се мъчил да втълпя тази истина в главата на капитан Лоутън.
Нетърпеливият майор посочи с ръка ранения и докторът ускори действията си.
— Ах, бедният Джордж, отървал се е на косъм, но… — един куриер, който извика командващия офицер го прекъсна.
Дънуди стисна ръката на приятеля си и кимна на доктора да го последва.
— Как мислиш, ще живее ли? — попита той, когато излязоха навън в коридора.
— Ще живее.
— Слава Богу! — извика младежът и забърза навън.
Дънуди за момент се спря при семейството, което се бе събрало в гостната. Сега върху лицето му имаше усмивка и поздравите му, макар че бързаше, бяха сърдечни. Той не каза нищо за бягството и повторното залавяне на капитан Уортън и се държеше сякаш го заварва както го беше оставил. На бойното поле не бяха се срещали. Британският офицер се отдръпна с мълчаливо достойнство до прозореца и остави майорът необезпокояван да каже, каквото имаше да казва.
Възбудата на сестрите от събитията през деня бе отстъпила мястото си на умората, която ги караше да мълчат и Дънуди заговори с мис Пейтън.
— Има ли надежда скъпи братовчеде, приятелят ти да оживее след раните си? — тя се приближи към роднината си с доброжелателен поглед.
— Да, да, мадам — отговори войникът радостно. — Ситгрейвз казва, че ще живее а той никога не ме е лъгал.
— Моята радост е не по-малка от твоята. Човек толкова близък на майор Дънуди не може да не предизвика заинтересоваността на неговите приятели.
— Близък и с основание, мадам. Той е добрият дух на войниците и е обичан от всички — толкова добър, толкова скромен, толкова справедлив и щедър — кротък като агне и благ като гълъбица — само в боя се превръща в лъв.
— Говориш за него сякаш за любимата си майоре — забеляза усмихнатата стара мома и погледна с крайчеца на окото си своята племенница, която слушаше пребледняла в ъгъла на стаята.
— Обичам го наистина, но сега той има нужда от грижи, всичко зависи от това.